„Тридесет.”
Понечи да изтегли устройството от телефона, но осъзна, че не е усетила вибрирането.
„По дяволите!”
Трябваше да почака. Все още не се чуваше звук от кубчетата лед, затова тя реши, че Джак ще остане в кухнята още малко.
Устройството в ръката й избръмча и тя мигновено го измъкна, пъхна го в джоба си и посегна да остави телефона на масата. Докато го поставяше, се спря.
„Надолу или нагоре с екрана беше?”
Не можеше да си спомни. Мамка му. Погледна масата и телефона, за да си припомни как стоеше той, преди да го вземе. След не повече от секунда тя го постави на масата надолу с екрана.
„Готово.”
— Какво правиш с телефона ми?
Мелани подскочи и погледна към кухнята. Джак стоеше с чаша „Бейлис” в ръка.
— Какво? — запита тя с леко дрезгав глас.
— Какво правиш с телефона ми?
— О. Гледам колко е часът.
Джак остана прав, загледан в нея.
— Какво? — запита Мелани. Усети се, че тонът й май е пресилен.
— Твоят телефон е точно там — посочи с глава той другия край на дивана. — Наистина, какво става?
— Какво става ли? — отвърна Мелани, като смяташе, че Джак със сигурност чува ударите на разтуптяното й сърце.
— Да. Защо разглеждаше моя телефон?
Двамата се гледаха няколко секунди, докато по новините обсъждаха въздушната война над Тайван.
Накрая Мелани отговори:
— Защото искам да знам дали нямаш някоя друга.
— Друга?
— Да. Стига, Джак. Постоянно заминаваш нанякъде, не ми се обаждаш, когато не си тук, и никога не казваш кога ще се върнеш. Можеш да ми кажеш, не съм малка. Имаш ли друга?
Джак бавно поклати глава.
— Не, разбира се. Работата ми… работата ми налага от време на време да ходя по разни места. Винаги е било така. До миналата седмица не бях ходил никъде два месеца.
Мелани кимна.
— Знам. Глупаво е. Но и както миналия път ми се искаше поне да се обадиш.
Джак въздъхна.
— Съжалявам. Трябваше да намеря време да ти се обадя. Права си.
Мелани стана и отиде при него, след което го прегърна силно.
— Просто съм много напрегната. Хормони. Извинявай.
— Няма за какво. Наистина не знаех, че това не ти е приятно.
Мелани Крафт посегна към чашата в ръката му и я взе.
Усмихна се.
— Забрави ли леда?
Джак погледна чашата.
— Бутилката беше във фризера. Сега е като млечен шейк. Реших, че и така става.
Мелани отпи.
— О, да, страхотно е.
Извърна се, за да иде обратно при дивана, а Джак остана на мястото си, загледан в телефона.
Знаеше, че тя го подозира, и имаше защо. Неприятно му стана, че я е хванал как го проверява, но я разбираше. Реши да остави темата, като си каза, че трябва да се старае да я радва, и изхвърли всичко това от мислите си.
Валентин Коваленко седеше на малкото бюро в обзаведения апартамент, който нае в град Вашингтон. Тъкмо се беше включил в програмата „Криптограм”, за да извести Центъра, че е на място и готов за указания, и чакаше отговор.
Последните два дни минаха много бързо. Приключи всичко в Барселона, след което отиде с влак до Мадрид и оттам излетя за Шарлот в Северна Каролина. Пътуването до САЩ го притесняваше — там го чакаха опасности, също както в собствената му страна. За да овладее страха от преминаването през емиграционните власти на САЩ, той се напи здравата в самолета и премина през летището в спокоен и съсредоточен унес.
В Шарлот нае кола, с която замина за Вашингтон. Прекара нощта в хотел и се нанесе в приземния апартамент до предното стълбище на луксозна сграда в скъпия район „Дюпонт Съркъл”.
Всъщност готов беше за работа от обед, а сега часовникът показваше осем вечерта, но преди да извади лаптопа от раницата си и да включи мобилния си телефон, беше опитал да се свърже със свой познат в руското посолство тук. Не знаеше дали старият му колега все още работи във Вашингтон, затова отиде в монетен телефон пред една пощенска служба и се обади на справки.
Мъжът не фигурираше със собственото си име, но това не изненада Коваленко, който провери и няколко псевдонима, използвани от колегата му за операции в чужбина, и едва тогава прие факта, че няма да успее така лесно да се измъкне от задълженията си към организацията на Центъра, като позвъни на приятел за помощ.
След продължителна проверка за следящи го хора той отиде при руското посолство на авеню „Уисконсин”, но не посмя да се приближи твърде много. Вместо това остана на една пряка разстояние, откъдето в продължение на един час наблюдаваше мъжете и жените, които идваха и си тръгваха. Не се беше бръснал цяла седмица, което помагаше за маскировката, но трябваше да ограничи присъствието си тук. Провери отново дали не го следят, докато се връщаше обратно към своя квартал, като не бързаше да се качва или да слиза от градския транспорт.