Без да е необходимо, Мери уточни:
— Всичко това е напълно анонимно.
Преди Джак да успее да каже нещо, тя го изпревари:
— Това е необявена война, Джак. Китайците убиват американци. Нямам нищо против да подкрепям местните, които воюват с онзи зъл режим.
Посочи с пръст гърдите на Джак и продължи:
— Но нямам намерение да създавам повече пушечно месо. Направихме достатъчно с изтичането на информация.
— Разбирам.
Тя подаде на Райън лист хартия, която извади от чантата си.
— Това с човека от „Червената ръка” в Ню Йорк. Името му не фигурира в никой компютър и не се е срещал с никого от правителството. Запомни името му и този номер и унищожи листа.
— Разбира се.
— Добре. И чуй следното. Ти, Джак, няма да ходиш в Китай. Искам да говориш с Гери Хендли и ако той реши, че вашата организация иска да ни помогне тихичко, може да изпрати Доминго Чавес или друг оператор. Но да заловят в Пекин сина на президента с въстаници, ще направи проблемите ни далеч по-сложни.
— Разбирам — отговори Джак и си каза: „А да не говорим, че баща ми ще получи удар”.
— И ще говоря с Гери веднага, щом тръгна оттук.
Мери Пат прегърна Джак и понечи да стане.
Райън каза:
— Има още нещо. Не знам дали не излизам извън нормите, но…
Мери Пат седна обратно на мястото си.
— Кажи.
— Добре. Колежа участваше в арестуването на Джа в Хонконг преди няколко седмици.
Изненадата на Мери Пат изглеждаше истинска.
— Участваше?
— Да. Бяхме там по работа с Адам Яо, нелегалния агент на ЦРУ, който го разпозна в Хонконг.
— Добре.
— Яо не знае, че сме Колежа. Ние му казахме, че сме фирма, която иска да намери Джа, защото е проникнал в мрежата ни. Използвахме прикритието му като бизнес детектив.
— Четох отчетите на ЦРУ за инцидента с Адам Яо и Джа в Хонконг. „Тюлените” казват, че са им помогнали от ЦРУ. Подозирахме, че Яо е работил с двама от местните ни хора там.
— Както и да е, искам само да кажа следното: предполагам, познаваш стотици страхотни служители в американското разузнаване, но Адам изглеждаше съвсем в час там. Изключително съобразителен човек е. Знаеше, че има изтичане на информация от ЦРУ, и внимаваше да не надига глава, за да не попадне и той в изтичащата информация, и в същото време да си върши работата. Не е моя работа да го казвам, но според мен той е от хората, които имат нужда от пълната ви подкрепа, особено в такъв момент.
Мери Пат не отговори.
След неловка пауза Райън продължи:
— Извинявай. Знам, че точно сега имаш доста проблеми. Просто реших, че…
— Джак. Адам Яо изчезна преди две седмици, след като някой опитал да го взриви в колата му, в която обаче се намирал негов съсед.
Райън подскочи при тази новина.
— О, господи.
Фоли продължи:
— Възможно е просто да е изчезнал от радара, за да оцелее. Не го виня, ако бяга от нас заради изтичането на информация. Но нашите хора в консулството в Хонконг смятат, че са го хванали триадите „Четиринадесет К”.
Мери стана.
— Предполагат, че сега е на дъното на пристанище „Виктория”.
— Жалко. Не успяхме да спасим и Адам.
Тя се върна в къщата, докато Джак седеше отвън на студа, стиснал глава с ръце.
ПЕТДЕСЕТ И СЕДЕМ
Адам Яо прекара първите две седмици след престрелката в Уанчай на остров Лама, който беше част от територията на Хонконг и пътят от дома му дотук отнемаше четиридесет минути. На острова цареше тишина и спокойствие — точно каквото търсеше. Не познаваше никого тук, а местните го считаха за турист, който се наслаждава на плажа и баровете.
Не се обади на никого. Нито на ЦРУ, нито на клиенти или колегите от фирмата си, на роднини в Щатите или на приятели от квартала. Живееше в малък апартамент под наем близо до плажа, за който заплати в брой, и се хранеше само в близкия ресторант.
През последните две седмици животът му се промени драстично. Не използваше кредитните си карти и захвърли мобилния си телефон в една кофа за боклук в Каулун. Продаде няколко от личните си вещи за пари на улицата и изкара няколко дни без никакви пари, но не това го притесняваше. От „работата” си във фирмата се познаваше с всякакви местни измамници, контрабандисти, фалшификатори и други спекуланти, като с много от тях имаше приятелски отношения. Понякога се налагаше да се сприятелява с такива хора, за да си върши работата, и сега си поиска някои от вересиите. Знаеше, че може да си намери временна работа като докер или в някое мазе за производство на фалшиви дамски чанти, или пък друга лайняна работа като тези, които макар и лайняни, изглеждаха далеч по-примамливи от това да изгори като хрупкав бекон подобно на приятеля си Робърт Кам.