Бърджис промърмори:
— По дяволите.
Йоргенсен продължи:
— Председателят Су заповяда Съединените щати да стоят далеч от района. Отправи публична заплаха, че ще изстреля противокорабна балистична ракета, очевидно от типа „Тун фън 21”, срещу групите самолетоносачи „Роналд Рейгън” или „Нимиц”, ако преминат изключителната зона от триста мили, която Су наложи миналата седмица.
Хората в залата ахнаха.
Райън запита:
— Какъв е обхватът на тази ракета?
— Деветстотин мили.
— Исусе Христе! И в Токийския залив да вкараме „Рейгън”, пак могат да го ударят.
— Правилно, господин президент. И това е зле за кариерата. Една ракета DF 21 може да потопи самолетоносач от клас „Нимиц” и вероятно да убие всички на борда.
— Колко такива имат китайците?
На този въпрос отговори Мери Пат Фоли:
— Предполагаме, че имат осемдесет до сто.
— С мобилни системи за изстрелване?
— Да, господин президент. Имат сухоземни колесни установки, както и подводници.
— Добре, а нашите подводници? Ние действаме в протока, нали?
Йоргенсен отговори:
— Да.
— Можем ли да помогнем на тайванския разрушител?
Боб Бърджис запита:
— Имате предвид за спасяване ли?
— Да.
Бърджис погледна към Йоргенсен. Адмиралът каза:
— Можем да изстрелваме ракети „Круз” срещу китайците, ако нападнат пострадал кораб.
Райън огледа хората в залата.
— Това значи открита война в морето — каза той и забарабани с пръсти по масата.
— Добре. Скот, викни посланик Ли на телефона веднага. Искам да иде още тази секунда в Министерството на външните работи на Китай и да им каже, че всяка нова атака над „Дзуо’ин” ще срещне съпротивата на САЩ.
Скот Адлър стана и тръгна към вратата на конферентната зала.
Джак Райън се обърна към останалите:
— В този момент сме на ръба на открита война. Искам всеки американски боец в Източнокитайско море, в Жълто море и навсякъде в западната част на Тихия океан да преминат към пълна бойна готовност. Ако някоя от нашите подводници нападне китайски кораб, можем да очакваме да се отвори адът.
Валентин Коваленко седна на предната седалка в тойотата на Дарън Липтън в шест сутринта. Руснакът имаше указания от Центъра. Както винаги, не знаеше причината за съобщението, което трябваше да предаде, но се успокояваше от факта, че колегите му от руското посолство одобряват всичко това и по тази причина не оспори указанията.
Каза:
— Трябва незабавно да уговориш среща с агента си.
Липтън отговори с обичайния си гняв:
— Тя не е обучен домашен любимец. Не идва в мига, когато се обадя. Сега е на работа, а и не се среща с мен дори и след като си тръгне.
— Направи го сега. Накарай я да си тръгне по-рано. Бъди убедителен. Кажи й да хване такси до този адрес, за да се срещнете там. Ще трябва да я увериш, че е много важно.
Липтън взе листа с адреса и го погледна, докато караше.
— Това къде е?
— Не знам.
Американецът изгледа Коваленко за момент, а после насочи вниманието си към пътя.
— Какво да й кажа, като стигне там?
— Нищо. Ти няма да си там. Друг ще я чака.
— Кой?
— Не знам.
— Пакард?
Коваленко не отговори. Не знаеше кой е Пакард, но нямаше нужда Липтън да знае това.
— Не знам дали ще е Пакард или някой друг.
— Какво става, Иван?
— Уговори жената да иде там.
Липтън погледна Коваленко още веднъж, докато караше.
— Ти не знаеш какво става, така ли?
Коваленко разбра, че е прозрачен за Липтън.
— Не знам. Имам заповеди. Ти също.
Липтън се усмихна.
— Разбирам, Иван. Ясно. Центъра те държи с нещо точно както и мен. Ти не си неговият човек. Ти си негов агент.
Коваленко каза уморено:
— Ние сме колелца в системата. Система, която не разбираме напълно. Но разбираме собствената си мисия и там трябва да насочиш вниманието си.
Липтън отби и спря.
— Кажи на Центъра, че искам повече пари.
— Защо не му кажеш ти?
— Ти си руснак. Очевидно и той е руснак. Ти си му момче за поръчки като мен, но все пак е по-вероятно да послуша теб.
Коваленко се усмихна уморено.
— Знаеш как е. Ако една разузнавателна организация плаща на своя агент доста пари, той няма да има нужда от пари и ще има по-малък стимул да си върши работата.
Липтън поклати глава.
— И двамата знаем какъв е моят стимул да работя за Центъра. Не са парите. А изнудване. Но аз определено струвам повече пари.
Коваленко знаеше, че това не е истина. Чел беше досието му. Да, съгласието му да шпионира бяха получили чрез изнудване. На компютъра му имаше изображения, заради които можеше да влезе в затвора.