Накрая Уей отговори:
— Моля ви да разберете, господин президент. Аз ще трябва да обсъдя опасенията ви с председателя Су. Предпочитам да го сторя лично, но няма да се видим с него, докато не дойде на срещата в Политбюро в четвъртък сутринта, на път от базата на Народната освободителна армия в Баодин. Ще държи реч пред Постоянния комитет, а след това аз ще обсъдя с него нашия разговор и други неща.
Райън изчака няколко секунди. Накрая каза:
— Разбирам, господин президент. Ще говорим отново.
— Благодаря ви.
Райън остави слушалката и погледна към групата пред себе си.
— Мога ли да остана за момент с директор Фоли, министър Бърджис и директор Кенфийлд?
Всички други излязоха от залата. Райън стана, но не обиколи бюрото си. На лицето му се четеше изненада.
Когато вратата се затвори, той каза:
— Не мога да кажа, че очаквах това, което стана.
— Какво е то? — запита Кенфийлд.
Райън поклати глава. Все още беше в шок.
— Основателно смятам, че президент Уей току-що ми даде съвсем преднамерено разузнавателна информация.
— Каква информация?
— Каквато иска да използвам, за да убия председателя Су.
Лицата на двамата мъже и жената пред президента придобиха същите сащисани изражения.
Президентът Джак Райън въздъхна.
— Жалко, че нямаме хора, които да използват тази възможност.
Гери Хендли, Сам Гренджър и Рик Бел седяха в кабинета на Гери на деветия етаж на „Хендли Асошиейтс” малко след единадесет вечерта. Тримата седяха там цяла вечер в очакване на информация от Динг Чавес и останалите от Пекин. Динг беше се обадил преди няколко минути, за да каже, че първите му впечатления от бунтовниците са, че не са готови за сериозна работа, но че ще се въздържи от преценки за два дни, докато с Доминик и Сам преценят възможностите им по-добре.
Тримата директори възнамеряваха да си тръгват, когато мобилният телефон на Гери звънна.
— Хендли.
— Здравей, Гери. Тук е Мери Пат Фоли.
— Здравей, Мери Пат. Или да кажа госпожо директор?
— Така е правилно. Съжалявам, че се обаждам толкова късно. Събудих ли те?
— Не. Всъщност аз съм в офиса.
— Добре. Има нещо, за което искам да говорим.
Домашният телефон в дома на Джон Кларк в Емитсбърг, щата Мериленд, звънна. Кларк и жена му Санди лежаха в леглото, а Мелани Крафт седеше напълно будна в стаята за гости.
Цял ден слагаше лед на охлузеното си око и скула и опитваше да разбере от Джон Кларк какво прави Джак. Разбра достатъчно бързо, че Джон не е от хората, от които може да научиш тайни, но двамата със съпругата му се отнасяха достатъчно добре и се грижеха за нея, затова Мелани реши да чака връщането на Джак, преди да потърси отговори на многобройните си въпроси.
Пет минути след иззвъняването на телефона Кларк почука по вратата.
— Будна съм — каза Мелани.
Джон влезе в стаята.
— Как си?
— Боли малко, но е по-добре, отколкото ако не ме бяхте накарали да слагам лед на лицето си.
Джон каза:
— Трябва да ида до „Хендли Асошиейтс”. Изникна нещо много важно. Не ми е приятно да ти причинявам това, но Джак ме накара да обещая, че ще стоя с теб през цялото време, докато се върне.
— Искаш да дойда с теб ли?
— Там имаме няколко легла за компютърджиите, които работят нощна смяна. Не е като в хотел „Риц”, но и тук не е така.
Мелани стана от леглото.
— Най-после ще видя тайнствената фирма „Хендли Асошиейтс”. Вярвай ми, не мисля да заспивам.
Кларк се усмихна.
— Не бързай толкова, млада госпожице. Ще видиш фоайето, асансьора и един коридор. Ще трябва да изчакаш Джак, за да те разходи като важна персона.
Мелани въздъхна, докато се обуваше.
— Да, значи да не се надявам. Добре, господин Кларк. Ако обещаеш да не се държиш с мен като със затворник, аз обещавам да не душа из офиса.
Кларк отвори вратата, за да я пропусне.
— Става.
ШЕСТДЕСЕТ И ОСЕМ
Гавин седеше в кабинета си в един през нощта. На бюрото пред него се намираше технически наръчник на „Майкрософт”, който четеше цял ден. Той често работеше толкова късно и предполагаше, че докато възстанови системата, ще трябва да прекара няколко дълги денонощия тук. Изпрати хората си да се приберат, но някъде на етажа имаше още няколко програмисти — чул ги беше да си приказват преди малко.
Гавин знаеше, че заради текущата операция на Колежа и в аналитичния отдел има хора, които обаче, след като все още нямаха компютърна мрежа, можеха само да драскат по бележниците си.