— Моля те, Джон. Аз мога да ти помогна.
— Така ли? Ами помогни ми.
— Мога да ти кажа всичко, което знам.
— Започвай.
— Това е работа на китайското разузнаване.
— Без майтап! Тука е пълно с мъртви и завързани китайски войници. А ти как участваш?
— Аз… мислех, че става дума за промишлен шпионаж. Онези ме изнудиха, извадиха ме от затвора, но ме направиха свой съучастник. Започнаха с лесни задачи, които после ставаха все по-трудни. Измамиха ме, заплашиха ме, казаха, че ще ме убият. Не можех да се измъкна.
— На кого докладваш?
— На един, който нарича себе си Центъра.
— Той чака ли да му се обадиш?
— Да. Жерав — един от двамата живи китайци на пода — трябваше да ме пусне да взема някакви данни, които трябваше после да изпратя на Центъра. Нямах представа, че някой ще пострада или…
— Не ти вярвам.
Коваленко погледна пода за момент. След това кимна.
— Да, да, прав си. Да, разбира се, че знаех какво става. Но за първите хора, които тези мъже убиха онзи ден в Джорджтаун? Не, не знаех, че ще го направят. А после, когато убиха таксиметровия шофьор и опитаха да убият жената? Не знаех за този план. Но сега? Не съм глупав. Мислех, че ще вляза и ще открия куп мъртви тела.
След това Коваленко сви рамене.
— Искам да си ида у дома, Джон. Не искам да имам нищо общо с тези неща.
Кларк го изгледа.
— Недей да ревеш, шибаняк — каза той, стана и излезе от стаята.
В коридора намери Гавин Биъри, който разговаряше с Гери Хендли. Когато Биъри видя възрастния мъж, изтича при него.
— Оня вътре за Центъра ли работи?
— Да. Поне така казва.
Гавин отвърна:
— Можем да го използваме. На компютъра му трябва да има програма, с която комуникира с Центъра. Наричат я „Криптограм”. Аз написах вирус, който може да премине през „Криптограм” и да фотографира човека от другата страна.
Кларк каза:
— Но трябва да го убедим да ни помага, нали?
Биъри отвърна:
— Да. Трябва да го убедиш да влезе в програмата „Криптограм” и да накара Центъра да приеме подадена информация.
Кларк помисли.
— Добре. Ела с мен.
Биъри и Кларк се върнаха в залата за срещи.
Коваленко седеше сам с вързани зад гърба ръце и поставен така, че двамата мъртви китайски убийци на пода лежаха близо до краката му. Това беше умишлено. Кларк искаше Валентин да седи с мъртъвците и да размишлява над собствените си проблеми.
Биъри и Кларк седнаха до масата.
Коваленко се обади първи:
— Нямах избор. Заставиха ме да работя за тях.
— Имал си избор.
— Да, можех да се застрелям в главата.
— Звучиш като човек, който няма нищо против да не умре.
— Разбира се. Но не се будалкай с мен, Кларк. Ти най-много от всички желаеш смъртта ми.
— Да, това ще ми достави удоволствие. Но по-важното е да спрем Центъра, преди този конфликт да се разрасне. От това зависи животът на милиони хора. Не става дума за мен и теб и една стара вражда.
— Какво искаш?
Кларк погледна към Гавин Биъри.
— Можем ли да го използваме?
Все още неизлязъл от състоянието на лек шок, Гавин кимна и погледна към Коваленко.
— Имаш ли „Криптограм” на лаптопа си?
Коваленко кимна вместо отговор.
Кларк каза:
— Сигурен съм, че имаш начин да провериш, че говориш точно с Центъра.
— Да, но е по-сложно.
— Защо?
— Защото съм сигурен, че докато разговаряме по „Криптограм”, онзи ме наблюдава през моята камера.
Кларк вдигна вежди и се обърна към Биъри.
— Възможно ли е това?
Гавин отговори:
— Господин Кларк, представа нямате с какво си имахме работа, откакто напуснахте. Ако този ми каже, че Центъра е сложил микрочип в мозъка му, няма да се учудя никак.
Кларк се обърна пак към Коваленко.
— Искаме да те закараме до вас и да се свържеш с Центъра. Ще го направиш ли?
— Защо да ти помагам? Ти и без това ще ме убиеш.
Джон Кларк не оспори думите му. Вместо това каза:
— Помисли за дните, когато си изкарвал хляба си с шпионаж. Нямам предвид за Центъра. А… за времето преди, за СВР. Не може да не е имало причина да се захванеш с този занаят. Да, знам, че скъпият ти стар баща е бивш служител на КГБ, но това какво му спечели? Даже като хлапе сигурно си го гледал как работи дълги часове за малка заплата, в лайнени места, и сигурно си си казвал, че по никой начин няма да се захващаш със семейния бизнес.
Коваленко отговори:
— През осемдесетте нещата бяха други. Тогава се отнасяха към него с уважение. А дори и повече през седемдесетте.