— Разбира се, това може да се уреди. Аз ще спомена обаче, като семеен човек, че уведомяването на американските служители в консулството за тази ситуация изисква моята служба да представи доказателствата, които имаме. За нас е важно да им покажем, че не предявяваме несправедливо обвинение, нали разбирате?
Тод усети слаба надежда. Да кажат на консула на САЩ, че той е мамил жена си с китайска проститутка, щеше да е още по-унизително, но пък навярно той можеше да го отърве.
— И не мислете, че консулът ще успее да смете тази ситуация под килима. Участието им в процеса ще изисква предимно да информират семейството ви в Съединените щати за положението и да ви помогнат с намирането на местен адвокат.
„Мамка му” — каза си Тод и надеждата угасна в миг.
— Ами ако се призная за виновен?
— В такъв случай ще престоите тук известно време. Ще идете в затвора. Разбира се, ако оспорвате обвинението… — каза У и се почеса по тила, — въпреки че не знам на какво основание, защото имаме видео и звуков запис на целия… целия акт, но ако го оспорите, ще има дело и то със сигурност ще е обект на разгласа в Щатите.
Тод Уикс имаше чувството, че ще повърне.
Но в този момент У вдигна пръст във въздуха, сякаш се е досетил за нещо.
— Знаете ли, господин Уикс, аз ви харесвам. Виждам, че сте човек, който е допуснал сериозна грешка, защото се е поддал на похотливите си желания, а не е послушал разума си, нали така?
Тод кимна енергично. Дали пък не му предлагаха спасителна сламка?
— Ще поговоря с началниците си, за да видим има ли изход за вас.
— Вижте… каквото и да трябва… ще го сторя.
У кимна замислен.
— Според мен, заради жена ви и двете ви малки деца, така би било най-добре. Ще се обадя по телефона.
У излезе от стаята, но не се обади по телефона, защото всъщност нямаше нужда да говори с никого. Не работеше в полицията в Шанхай, нямаше семейство и не разследваше хотела. Не, лъжеше, а лъжите съставляваха неразделна част от работата му. У работеше в МДС или Министерството на обществената сигурност, а Тод Уикс попадна в меден капан.
Обикновено У гледаше да привлича в капаните си случайни жертви, но Тод Уикс от Ричмънд, Вирджиния, беше нещо друго. У получи заповед от шефовете си със списък с имена на служители в технологични фирми. В Шанхай се провеждаше най-голямото изложение на високи технологии и естествено, тримата в списъка се намираха тук. У не можа да омотае първия от списъка, но пък улучи с втория. Застанал в коридора, знаеше, че тук, от другата страна на стената, на която се облягаше, има американец, готов да шпионира за Китай.
Не знаеше за какво шефовете му се нуждаят от този Тод Уикс, но работата му не изискваше да знае това, а и не му пукаше. У живееше както паяците — целият му живот, цялото му същество беше настроено да усеща трептенето на мрежата и да долавя приближаването на новата жертва. Успя да омотае и Тод Уикс в паяжината си както много други досега и вече мислеше за един японец в същия хотел, случайна жертва, която очакваше да омотае преди зазоряване.
У много обичаше изложението в Шанхай.
Тод все още седеше гол, въпреки че с настоятелни жестове с ръка успя да убеди един от полицаите да му донесе хавлия, която можеше да облече, без да я придържа на място с ръка.
У влезе в стаята и американецът го изгледа с надежда, но китаецът само поклати глава със съжаление, след което каза нещо на един от по-младите офицери.
Онзи извади белезници и вдигнаха Тод от леглото.
— Говорих с шефовете си и те искат да ви арестувам.
— Господи! Вижте, не мога…
— Местният затвор е ужасен, Тод. Чувствам се лично и професионално унижен, че трябва да водя в него образован чужденец. Уверявам те, че не отговаря на стандартите на вашата страна.
— Умолявам ви, господин У. Не ме водете в затвора. Семейството ми не може да научи за това. Ще загубя всичко. Прецаках се. Знам, че се прецаках, но ви умолявам да ме пуснете.
У сякаш се поколеба за момент. Вдигна уморено рамене, сякаш да покаже, че това не зависи от него, после каза нещо тихо на другите в стаята и те бързо излязоха, като оставиха двамата мъже сами.
— Тод, виждам от документите ти, че трябва да си тръгнеш от Китай след три дни.
— Точно така.
— Може да не допусна да идеш в затвора, но ще трябва да ми помогнеш.
— Кълна се! Каквото поискате, ще помогна.
У все още изглеждаше разколебан, сякаш не можеше да вземе решение. Накрая приближи и каза тихо:
— Върни се в стаята си. Утре се дръж нормално на изложението. Не казвай на никого за това.