Джак забави малко, като мълчаливо благодари на Бог, че тя не се хвана на този блъф. През следващите петдесет метра усещаше, че тя го гледа, и имаше чувството, че Мелани разбира напълно какво става. Правеше му услуга, като не го насилваше, за което Джак изпита благодарност.
Изминаха десетина километра. Спряха при басейна, откъдето започнаха, и Джак се преви надве, облегнал длани на коленете си.
— Добре ли си? — запита Мелани и сложи ръка на гърба му.
— Да-да — отвърна Джак и опита да се съвземе. — Мисля, че май настивам.
Тя го потупа по гърба, извади бутилката с вода от чантичката и му я подаде.
— Пийни си. И да си тръгваме. Можем да купим портокали по пътя и ще направя сок, за да пиеш с омлета, който ще ти сготвя.
Джак се изправи и изстиска продължително струя вода в устата си, а после целуна Мелани нежно.
— Обичам те.
— И аз те обичам — отвърна жената, взе бутилката и също отпи продължително, след което, като погледна над бутилката, присви очи.
Един мъж в шлифер и със слънчеви очила стоеше на тридесетина метра. Гледаше към двамата и не си направи труда да избегне погледа на Мелани.
Джак не усещаше присъствието му.
— Готова ли си да се качваме в колата?
Мелани бързо отклони очи от мъжа.
— Да. Да тръгваме.
Потеглиха пеша към авеню „Пенсилвания”, отдалечавайки се от мъжа с шлифера, но не изминаха и двадесет метра, когато Мелани протегна ръка и хвана Джак за рамото.
— Знаеш ли? Не искам да го правя, но се сетих, че трябва тази сутрин да се прибирам.
Райън се изненада.
— Няма ли да идваш до нас?
На лицето й се изписа разочарование.
— Не, съжалявам. Трябва да свърша една работа за хазяина.
— Искаш ли помощ? Аз се оправям добре с отвертка.
— Не… не, благодаря. Ще се справя.
Мелани видя как очите на Джак се местят натам-насам, сякаш търсят начин да разберат какво точно я е накарало да промени решението си.
Преди да успее да се поинтересува от внезапната промяна на плана, тя запита:
— Поканата за вечеря със сестра ти в Балтимор за довечера остава, нали?
Джак кимна бавно.
— Да.
След кратка пауза запита:
— Нещо не е ли наред?
— Не, изобщо не е така. Освен че забравих, че трябва да се погрижа за разни неща вкъщи. А и имам да свърша някои служебни работи за понеделник.
— Нещо, което ще свършиш в апартамента си или ще трябва да идеш в „Либърти Кросинг”?
„Либърти Кросинг” наричаха комплекса постройки, в който се намираше службата на Мелани Крафт.
— А, става дума за малко обществена информация. Знаеш как винаги работя малко на черно — отговори момичето с усмивка, за която се надяваше да не изглежда така пресилена, както я чувстваше.
— Мога да те закарам до вас — предложи Джак, като очевидно не се хващаше на въдицата, но участваше в играта.
— Няма нужда. Ще се кача на метрото и ще се прибера за нула време.
— Добре — отговори Джак и я целуна. — Приятно прекарване. Ще те взема към пет и половина.
— Нямам търпение.
Когато той тръгна към колата си, Мелани извика:
— Вземи си портокалов сок на път към къщи. Погрижи се за настинката.
— Благодаря.
След няколко минути Мелани премина край заведението „Капитал грил” на път за метростанция „Аркайвс”. Когато зави на ъгъла с Шеста улица, се озова лице в лице с мъжа с шлифера.
— Госпожице Крафт — каза мъжът с учтива усмивка.
Мелани спря рязко и го изгледа в продължение на няколко секунди, след което каза:
— Какво ви има, по дяволите?
Все още усмихнат, мъжът запита:
— Какво искате да кажете?
— Не можете просто така да се появявате.
— Мога и го направих. Трябва ми само малко от времето ви.
— Вървете по дяволите.
— Това не е много учтиво, госпожице Крафт.
Жената тръгна отново към метрото.
— Джак ви забеляза. Видя ви.
Мъжът я последва, като забърза, за да не изостава.
— Сигурна ли сте, или просто подозирате?
— Предполагам. Изненадахте ме. Трябваше да го разкарам по най-глупав начин, защото не знаех дали няма сам да дойдете при нас. Той се досети, че има нещо. Не е идиот.
— Интелектът няма общо с умението да забелязваш, че те наблюдават. Това се постига с обучение, Мелани.
Крафт не отговори, а продължи да върви.
— Според вас откъде може да има такова обучение?
Мелани спря.
— Ако трябва да говорим, защо не ми позвънихте?
— Защото исках да говорим лично.
— За какво?
Сега мъжът се усмихна престорено.
— Моля, Мелани. Бързо ще стане. Паркирал съм на улица „Индиана”. Ще намерим някое тихо място.