Мъжете бяха млади и силни и се оглеждаха непрекъснато. Включиха се в трафика и заминаха бързо.
Мелани реши да ги последва, защото можеше лесно да следи жълтата кола от мотора си. Докато караше, тя плачеше при мисълта за майка си.
Шофираха двадесет минути, като прекосиха река Нил през моста „6 октомври”. Когато влязоха в квартала „Доки”, сломеното сърце на Мелани се сви. В този квартал имаше чуждестранни посолства. Тя се досети, че баща й не просто има любовница, а че тя е съпругата на някой дипломат или на друг чужденец. Знаеше, че длъжността му е достатъчно важна, за да го дадат на военен съд или да го вкарат в затвор за тази пълна глупост.
Жълтият ситроен спря пред портала на палестинското посолство и Мелани разбра, че тук не става дума просто за любовна връзка.
Баща й се занимаваше с шпионаж.
Отначало тя не му каза за онова, което знаеше. Мислеше за бъдещето си — знаеше, че ако го арестуват, тя, дъщерята на предател, никога няма да работи за Държавния департамент.
Но вечерта преди майка й да се завърне от Далас, Мелани влезе в кабинета, приближи бюрото му и застана там с насълзени очи.
— Какво има?
— Знаеш какво.
— Знам ли?
— Видях я. Видях ви двамата. Знам какво правиш.
Отначало полковник Крафт отричаше всичко. Каза, че командировката се отменила в последния момент и че отишъл на среща със стар познат, но острият като бръснач мозък на Мелани обори всяка лъжа и четиридесет и осем годишният полковник се чудеше все по-отчаяно как да се измъкне с лъжи.
След това се разплака, призна за връзката, каза на Мелани, че жената се казва Майра и че имали тайна връзка от няколко месеца. Каза, че обича майка й и че действията му са непростими. Зарови лице в ръцете си и помоли Мелани да го остави малко, за да се съвземе.
Но Мелани не беше приключила с него.
— Как можа да го направиш?
— Казах ти, че тя ме прелъсти. Оказах се слаб.
Мелани поклати глава. Не това я интересуваше.
— За пари ли го направи?
Рон Крафт вдигна глава от ръцете си.
— Пари? Какви пари?
— Колко ти платиха?
— Кой? Кой ми е платил колко?
— Не ми казвай, че си го направил за каузата им.
— За какво говориш?
— За палестинците.
Сега полковник Крафт се изправи в стола си. От смирен стана предизвикателен.
— Майра не е палестинка. Тя е от Ливан. Християнка е. Откъде реши, че тя…
— Защото, след като ти си тръгна от любовното гнездо, двама мъже я взеха с кола и заминаха в палестинското посолство на улица „Ал Нахда!”
Бащата и дъщерята се гледаха дълго време.
Накрая той каза тихо и несигурно:
— Грешиш.
Тя поклати глава.
— Знам какво видях.
Скоро стана ясно, че баща й, полковникът от Военновъздушните сили, няма представа, че любовницата му го е използвала.
— Какво направих?
— Какво си й казвал?
Баща й отново хвана главата си с ръце и остана така известно време. Дъщеря му стоеше права до него, а той опитваше да се досети за всеки разговор с красивата Майра. Накрая кимна.
— Казал съм й разни неща. Дреболии за работата ми. За колегите. За нашите съюзници. Просто разговаряхме. Тя мразеше палестинците… През цялото време говореше за тях. Аз… аз й казах за всичко, което правим, за да помагаме на Израел. Чувствах се горд. Горделив.
Мелани не отговори. Но баща й изказа онова, за което тя мислеше.
— Аз съм глупак.
Искаше да се предаде, да обясни какво е сторил, независимо от последствията.
Но седемнадесетгодишната Мелани му се разкрещя, каза му, че така, в опит да се помири със собствената си глупост, ще разруши нейния живот и живота на майка й. Каза му, че трябва да се прояви като мъж и да скъса с Майра, и никога повече да не говори за това.
Заради нея и заради майка й.
Той се съгласи.
Мелани не му проговори, откакто замина за колежа. Той се пенсионира, прекъсна всякакви отношения с колегите си от ВВС и двамата с жена си заминаха за Далас, където той започна работа като продавач на промишлени разтворители и смазочни материали.
Майката на Мелани почина две години по-късно от същия рак, както леля й. Мелани винеше баща си за това, макар че не можеше да обясни защо.
В колежа тя положи максимални усилия да забрави всичко, да отдели тези няколко ненормални адски дни от щастливия живот и неотклонния й път към бъдещето на държавен служител.
Но това събитие остави силен спомен. Желанието й да работи като дипломат се превърна в желание да работи в разузнаването — естествена реакция да воюва срещу вражеските шпиони, които за малко не унищожиха семейството й и нейния свят.