След това младият американец от китайски произход опитал да се свърже с китайското посолство във Вашингтон и да обясни, че предлага конкретна информация за тези неща и че може да им помогне да изградят невероятно сложно оборудване, с което да се възползват от новата информация.
За нещастие на Джа, проверката с детектор на лъжата, необходима за поддържане на разрешителното му, показала силна индикация за измама и проверка на компютъра му разкрила комуникацията с китайското посолство. Младият специалист от „Дженерал Атомикс” бил арестуван и изпратен в затвора. Но когато Тун създаде „Призрачния кораб”, използва средствата си, за да измъкне младежа от Съединените щати и да го доведе в Хонконг.
С помощта на Джа и неговите знания за проникване в осигурени мрежи Тун разработи мощния троянски кон за дистанционен достъп — програмата, която позволяваше на Центъра да краде данни незабелязано, както и да гледа през камерите и да слуша през микрофоните на всяка заразена машина.
Вирусът на Джа се оказа блестящо коварен. Започваше да работи чрез преглед на портовете в търсене на компютърната версия на незаключен прозорец. Ако намереше използваем порт, започваше опити да влезе в машината с често срещани пароли.
Всичко това се случваше за няколко стотни от секундата. Операторът на нападнатия компютър не можеше да забележи нещо нередно, освен ако не следи внимателно ресурсите на машината си.
Ако програмата успееше да влезе в подсъзнанието на компютъра, изпълняваше ултраскоростно разузнаване, като отбелязваше кои програми са инсталирани, какъв е процесорът и каква е дънната платка. Нискокачествените или по-стари машини се изоставяха — програмата незабавно връщаше информация на хакера, че този компютър не си струва и че тя ще се самоизтрие. Но в по-добрите машини програмата навлизаше напълно, за да завладее мозъка им, и изпращаше съобщения на хакера, че в армията от роботи е включен нов член.
След превземането на компютъра от „Призрачния кораб” една допълнителна програма, написана от самия ФастБайт22, навлизаше в машинния код и изтриваше всички остатъци от системата за доставяне на вируса.
Или поне така смяташе Джа. Всъщност програмата му пропускаше една-единствена серия програмен код и именно него Гавин Биъри успя да открие на Истанбулския диск.
С този вирус Джа за първи път проникна в рутера за кабелен трафик на мрежата „Интелинк-ТС” на ЦРУ, но при едно рутинно навлизане за поддръжка на кода забеляза, че не е сам. Проследи другия хакер, като откри кой е той чрез ровене в различните сайтове с бюлетини и техническа информация — така разбра, че онзи е Чарли Леви, добре известен хакер любител от Съединените щати. След това контрольорите на Центъра се заеха да убеждават Леви да работи за организацията им, за да се възползват от знанията му.
След провала на този опит Тун опита да използва знанията на Леви, като проникне в машината му.
Това също не успя. И по тази причина Жерав и хората му осигуриха информацията по старомодния начин — като убиха Чарли Леви и я откраднаха.
Тун знаеше, че Джа е наперен и няма да сметне, че във вируса на Тъмен бог има нещо, с което да подобри собствената си програма.
Тун разбираше колко много може да научи човек, като събере на едно място знанията на отделните хакери, дори и онези, които не даваха лесно интелектуалните си ресурси.
Джа може и да не смяташе, че Леви има какво да добави към програмния код, но Тун достатъчно ясно беше обяснил на младежа, че очаква от него да обърне пълно внимание на откраднатите от Тъмен бог данни.
ДВАДЕСЕТ И ТРИ
Тридесет и четири годишният Адам Яо седеше зад волана на дванадесетгодишния си мерцедес клас „С” и бършеше лицето си с плажната хавлия на пътническата седалка. Тази есен в Хонконг се оказа адски гореща, дори в седем и половина сутринта, но Адам не включваше климатика, защото не желаеше шумът на двигателя да привлича внимание към него.
Намираше се близо до местонахождението на своята цел, прекалено близо. Но така трябваше. Налагаше се заради разположението тук, заради завоя и близостта на паркинга до целта.
Играеше си с късмета, като паркира тук, но нямаше избор.
Адам Яо работеше сам.
Когато избърса потта от челото си, вдигна обратно своя фотоапарат „Никон” и го фокусира върху входната врата на високата сграда от другата страна на улицата. Наричаха я „Дворецът на милионерите”. Безвкусното име не разкриваше пищното обзавеждане отвътре. Адам знаеше, че апартаментите на последния етаж в този квартал за средно заможни хора на остров Хонконг струват цяло състояние.