Полицаят изгледа Адам с подозрение.
— Излезте.
Адам се подчини.
— Проблем ли има?
— Документи, моля — настоя полицаят.
Адам бръкна внимателно в джоба на панталона си и измъкна портфейла си. Полицаят на няколко метра от него го наблюдаваше внимателно.
Адам подаде целия портфейл на поискалия го полицай и застана мълчаливо на мястото си.
— Какво е всичко това в колата?
— Такава ми е работата.
— Вашата работа, ли? Да не сте шпионин?
Адам Яо се засмя.
— Не съвсем. Собственик съм на фирма, която разследва кражба на интелектуална собственост. Картата ми е до лиценза. „Бизнес разследвания Сайно Шилд Лимитед.
Полицаят огледа картата.
— С какво се занимавате?
— Имам клиенти в Европа и САЩ и те подозират, че китайска фирма произвежда ментета на техни стоки, затова ме наеха да разследвам случая. Ако сметнем, че имат основания, ще наемат местен прокурор и ще опитат да спрат фалшифицирането.
Адам се усмихна.
— Бизнесът е добър сега.
Полицаят се поуспокои. Имаше смисъл в обяснението този човек да седи на паркинга и да снима съседната сграда.
Запита:
— Разследвате някого в „Двореца на милионерите”?
— Съжалявам, господин полицай. Не мога да разкривам информация за текущо разследване.
— Охраната оттам ни се обади за вас. Казаха, че и вчера сте били тук. Смятат, че ще ги обирате или нещо такова.
Адам се засмя и каза:
— Няма да ги обирам. Изобщо няма да ги притеснявам, въпреки че ми се иска да седя във фоайето вътре на климатик. Проверете ме. Аз имам приятели в полицията в Хонконг, предимно в отдел „Б”. Обадете се и оттам ще ви кажат, че знаят кой съм.
Отдел „Б” на полицията в Хонконг се занимаваше с разследване на организираната престъпност. Адам знаеше, че тези полицаи са от отдел „А”, към който се числяха патрулните служители.
Полицаят, който гледаше към Адам, не бързаше. Разпита за хора от отдел „Б”, които познаваше, а Яо отговори, без да се затрудни.
Удовлетворени, двамата полицаи тръгнаха обратно към патрулната си кола и оставиха Адам.
Той седна обратно в колата си и удари волана с длан от яд. Освен че номерата на джиповете нямаше да го отведат доникъде, беше пропилял целия ден. Не научи нищо за производителя на ментета, което не знаеше още вчера, а и го разкри някакъв тъп служител на охраната в блока.
Адам отново се почувства благодарен за фантастичното си прикритие. Частната детективска фирма му даваше лесно извинение за всичко, в което можеше да го хванат, докато си върши тайната работа за Управлението.
Детективската фирма му осигуряваше съвършено прикритие като за неофициален служител на ЦРУ.
Той подкара надолу по хълма и се насочи към офиса си на пристанището.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Джак Райън-младши се събуди до Мелани Крафт и веднага осъзна, че телефонът му звъни. Нямаше представа колко часът е, но по реакцията на тялото си разбираше, че е много преди нормалното време биологичният му часовник да го събуди.
Взе звънящия телефон и погледна екрана, който показваше два и пет сутринта. Изстена. Прочете името на човека, който го търсеше.
Гавин Биъри.
Отново изстена.
— Не може да бъде!
Мелани се размърда.
— От работата ли е?
— Да.
Не искаше тя да заподозре нещо, затова добави:
— Директорът на технологичния отдел е.
Мелани се засмя тихо и запита:
— Да не си оставил компютъра си включен?
Джак също се засмя, след което понечи да остави телефона на мястото му.
— Сигурно е важно. Обади се.
Джак знаеше, че тя е права. Стана и отговори:
— Здрасти, Гавин.
— Трябва да дойдеш незабавно — каза задъхано Биъри.
— Два часът сутринта е.
— Два и шест. Бъди тук в два и половина.
С тези думи Биъри прекъсна разговора.
Джак остави телефона на нощното шкафче, като едва се въздържа да го запрати в стената.
— Трябва да ида в работата.
— Заради онзи от информационния отдел? — запита Мелани недоверчиво.
— Помагам му за нещо. Важно беше, но не чак като да се налага да ходя посред нощ. Но, изглежда, това според него заслужава среща в два и половина сутринта.
Мелани се изтърколи встрани от Джак и каза:
— Приятно прекарване.
Джак усещаше, че тя не му вярва. Доста често имаше такива усещания, дори и когато й казваше истината.