— И намери ли компютър с кода от Истанбулския диск?
Компютърният специалист се усмихна широко.
— Не един. А сто двадесет и шест.
Джак се приведе напред.
— Господи. И всичките със същия код, който намери на диска на либиеца?
— Да.
— Къде са тези машини? За кое място става дума?
— Центъра е… не искам да звуча твърде драматично, но е навсякъде. Европа, Северна и Южна Америка, Азия, Африка, Австралия. Заразените машини са по всички населени континенти.
Джак запита:
— И как разбра кой е той?
— Една от заразените машини се използва за прехвърляне на данни към командния сървър. Изпраща трафик от мрежата с роботи към друга мрежа в Харков, Украйна. Аз проникнах в мрежовите сървъри и открих, че хостват дузина незаконни или съмнителни сайтове. Най-болното порно, което човек може да си представи, магазини за купуване и продажба на фалшиви паспорти, устройства за копиране на карти — такива неща. Успях да вляза лесно във всеки от тези сайтове. Но не успях да вляза в едно място. Там само разбрах името на администратора.
— Какво е то?
— ФастБайт двадесет и две.
Джак Райън се отпусна разочарован.
— Гавин, това не е име.
— Това е компютърният му псевдоним. Така е, нямам социалния му осигурителен номер и домашния адрес, но с това име можем да го открием.
— Всеки може да си измисли псевдоним.
— Повярвай ми, Джак. Някой там отвън знае кой е ФастБайт двадесет и две. Само трябва да го намерим.
Джак кимна бавно и погледна часовника на стената.
Той още не показваше три сутринта.
— Надявам се да си прав, Гавин.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТ
Агентът на ЦРУ без официално прикритие Адам Яо се облегна на входната врата на затворения е кепенци магазин за обувки на улица „Нелсън” в района Монкок на Хонконг и се зае да се храни с пелмени и фиде, които вземаше с пръчици от картонена купичка. Наближаваше девет вечерта и последната дневна светлина отдавна беше напуснала късчето небе, което се виждаше между високите сгради от двете страни на улицата, а с тъмните си дрехи Адам почти не се забелязваше в сянката на вратата.
Макар и по-малко, отколкото през деня, по улицата все още имаше доста пешеходци, предимно идващи или отиващи към пазара със сергии на съседната улица, и Адам се радваше на тълпата, защото шансовете му да остане незабелязан нарастваха с броя на хората около него.
Адам работеше — провеждаше самостоятелно наблюдение на господин Хан, производителя на чипове менте от Шънджън. След като засне регистрационните номера на джиповете, които го вземаха от хотела му, той се обади на свой приятел в отдел „Б” на хонконгската полиция и го убеди да ги провери. Детективът отговори, че джиповете са собственост на фирма за недвижими имоти в Уанчай — западнал квартал на остров Хонконг. Адам проучи фирмата и откри, че е собственост на известен член на триадата „14К” — най-голямата и най-лоша от всички в Хонконг. Това обясняваше и защо Хан имаше охрана, но Яо се заинтересува силно защо този производител на компютри си има работа с „14К”. Като цяло триадите се занимаваха с мръсни неща — предимно проституция, рекет и дрога, — а „14К” не се различаваха с особен финес от всички други. А престъпните операции, в които би участвал Хан, предполагаха високотехнологично оборудване и персонал.
Нямаше логика този човек да идва тук, в Хонконг, и да се мотае с „14К”.
След като Адам разбра, че всяка сутрин Хан заминава някъде с гангстери, прекара следващите няколко дни из притежаваните от „14К” ресторанти и стриптийз клубове, в които идваше собственикът на колите, докато намери трите лъскави джипа на закрит паркинг пред един ресторант в Уанчай. Там, с умения, натрупани от изпълнението на разни задачи, които изискваха подобни действия, постави малко следящо устройство под задната броня на единия джип.
На следващата сутрин, седнал в апартамента си, наблюдаваше как мигащата точка на телефона му преминава през картата на Хонконг, отначало до „Двореца на милионерите”, а после в Уанчай. Точката изчезна, което според Адам означаваше, че колата е в тунела под пристанището „Виктория”.
Адам изтича навън и скочи в своята кола, след като знаеше накъде се е насочил Хан.
Той отиваше в Каулун.
Яо успя да проследи джипа дотук, до голямата офис сграда, в която се помещаваше компютърният център в квартал Монкок — многоетажна бърлога с малки магазинчета, в които се продаваше какво ли не — от софтуер до съвсем нови високотехнологични кинокамери. Тук човек можеше да купи всичко, свързано с електрониката — от хартия за принтери до компютърни станции, макар много от тези неща да бяха ментета или, в по-голямата си част, крадени.