Над компютърния център се намираха още няколко етажа офиси.
Адам не влезе в сградата. В края на краищата действаше сам и не желаеше да се разкрива пред жертвата си на толкова ранен етап на разследването. Затова сега стоеше тук, отвън, и чакаше Хан да си тръгне, като се надяваше да успее междувременно да заснеме всеки, който излиза или влиза в сградата.
Закрепил беше една миниатюрна камера с магнит към затворена будка за списания на тротоара, и я управляваше с безжично апаратче в джоба си, което му позволяваше да насочва обектива и да прави скоростни висококачествени снимки.
Затова сега седеше по-далече, наблюдаваше, ядеше фиде и пелмени и снимаше всичко, което се случваше на входа на сградата или в страничния вход на съседната улица.
В продължение на три последователни вечери успя да заснеме над двеста лица. Пусна ги през програма за разпознаване на лица в офиса си, за да провери дали няма да открие някаква връзка с господин Хан или пък нещо, свързано с продажбата на компютри за военно ползване в Съединените щати.
Дотук нямаше нищо.
Търсенето го отегчаваше, но Адам Яо се занимаваше с такива неща от доста време и обичаше работата си. Казваше си, че ако някога го преместят в посолство като служител на ЦРУ, ще напусне и ще създаде собствена фирма, за да се занимава точно с това, с което се занимаваше за прикритие сега — разследвания на фирми в Китай и Хонконг.
Работата под прикритие по улиците го вълнуваше и Адам се страхуваше от деня, в който ще е твърде стар или уседнал, за да не се интересува от мисията си.
От тъмната уличка, която минаваше край сградата с компютърния център, излязоха четирима мъже. Минаха близо до Адам, но той гледаше в купата и пъхаше в устата си фиде и пелмени с пръчиците. След като мъжете го отминаха, той вдигна поглед и веднага разпозна трима от тях като войници от триадите. Носеха разкопчани якета в тази топла вечер и Адам подозираше, че под тях крият малки картечни пистолети. Заедно с тях вървеше четвърти мъж, малко по-слаб от останалите, и с дълга, вдигната нагоре с гел коса. Носеше странни дрехи — тясна пурпурна тениска и тесни дънки, половин дузина гривни на ръката си и златна верижка на врата.
Не приличаше на човек от триадите, а на обикновен пънкар.
Американецът в тъмния вход имаше чувството, че тримата от триадите пазят това хлапе, както онези пазеха господин Хан.
Адам пъхна ръка в джоба на панталона си, където се намираше дистанционното управление за закрепената към вестникарската будка камера и погледна телефона си, на който се виждаше изображението от камерата. Натисна малък лост за управление на дистанционното и камерата се завъртя на деветдесет градуса, при което бързо крачещият пънкар се озова почти в центъра на кадъра. Адам натисна бутона докрай и камерата, на два метра от обекта си, засне няколко висококачествени изображения, по четири в секунда.
Снимките се правеха автоматично, но Яо трябваше да движи камерата е лоста за управление, за да държи обекта си в кадъра. След няколко секунди четиримата мъже, тръгнали нагоре по улица „Нелсън”, излязоха от обхвата на камерата, а след това свиха наляво по улица „Фа Юен” и се изгубиха от погледа на Адам Яо.
Не знаеше дали мъжете ще се върнат довечера. Отново се облегна назад във входа, за да чака Хан, но когато седна и се зае с фидето, реши да прегледа набързо новите снимки.
Камерата имаше връзка с телефона му през блутут и позволяваше лесно да се видят последните изображения. Камерата можеше да работи на тъмно, поради което лицата, макар и не съвсем ясни, изглеждаха далеч подобри, отколкото ако са заснети с нормален апарат без фотосветкавица на тъмна улица.
Яо прегледа снимките. Видя как по улицата преминаха първите двама дебелоглавци със задължителните гангстерски изражения на лицата си, които казват „чупката”, защото смятат, че тротоарът е техен. Зад тях идваше третият охранител — с не по-малко гангстерски вид от другите, но Адам забеляза, че лявата му длан се намира върху лакътя на пънкаря, за да го води по тротоара.
Хлапето изглеждаше странно, и то не само заради дрехите си. С двете си ръце държеше джобен компютър, по който пишеше трескаво. Яо не можеше да разбере дали той играе игра или работи по дипломната си работа, но младежът изглеждаше напрегнат и напълно изолиран от всичко около себе си. Адам имаше чувството, че без тримата мъже пред себе си онзи би се наврял сред движещите се коли.