Адам се загледа в лицето на младежа, осветено от приспособения за нощно виждане обектив. Прелисти напред и назад двете снимки, на които лицето се намираше най-близко и се виждаше най-добре. Напред-назад.
Напред-назад.
Американецът от ЦРУ не можеше да повярва на очите си. Промърмори тихо:
— Аз познавам този задник.
Яо стана бързо и тръгна след четиримата мъже. Когато мина край камерата с магнита, ловко протегна ръка и без да забави ход, я свали от будката.
Адам откри групичката напред в тълпата и няколко минути ги следи, като изоставаше цяла пресечка назад, докато те не завиха и не влязоха в пощенския клон на улица „Куон уа”.
Обикновено младият служител на ЦРУ не би рискувал среща отблизо, но адреналинът циркулираше из тялото му и го подтикваше напред. Той влезе в пощата. Тя не работеше толкова късно вечерта, но пощенските кутии и машината за марки се оказаха достъпни за ползване.
Адам мина край четиримата мъже, усети как гангстерите го огледаха, но не погледна към тях. Вместо това извади малко пари и си купи марки.
Докато чакаше машината да му даде марките, хвърли поглед през рамо. Пънкарят беше отворил една пощенска кутия на стената и преглеждаше писмата си на дървена маса. Адам не можеше да види номера на кутията оттук, но на излизане от пощата погледна натам отново.
Излезе обратно на улицата. Не се усмихна — не можеше да наруши прикритието си така. Но беше много щастлив.
Знаеше номера.
Кутията на младия мъж се оказа най-голямата на южната стена, четвърта отляво, втора отдолу.
Измина осемдесетина метра по тъмната улица, за да се отдалечи от сградата, и се обърна.
Четиримата мъже излязоха от пощенския клон и тръгнаха в обратна посока, след което свиха в един жилищен блок, наречен „Куон фай”.
Яо погледна към сградата. Тя беше на тридесет етажа. Нямаше как да проследи някого вътре. Обърна се и се отправи към колата си, все още шокиран от тазвечерното откритие.
В края на краищата, Адам Яо не всяка вечер попадаше на беглец от правосъдието.
Хлапето се казваше Джа Шухай, а Адам чу името му за първи път преди година, когато получи имейл от полицията на САЩ с молба да се оглежда за избягалия престъпник, за когото подозираха, че ще замине за Китай.
Джа, американски гражданин, беше арестуван в Сан Диего за опитите си да продава на китайците инженерни тайни на своя работодател „Дженерал Атомикс”, който произвеждаше безпилотни самолети за Военновъздушните сили. Хванаха го на местопрестъплението със стотици гигабайта проектантска информация за тайните мрежи за комуникация и изпращане на данни за глобалната позиционираща система, след като се беше похвалил в китайското посолство, че знае как да срине системата, като проникне в спътниковата й част, и как да получи траен достъп до секретната мрежа на Министерството на отбраната, като направи троянски кон, с който да зарази мрежата на работодателя си и оттам да проникне нагоре по веригата. От ФБР не му повярваха, но за всеки случай му предложиха частичен имунитет, ако разкаже на „Дженерал Атомикс” всичко, което знае за уязвимите места в системата.
Джа отказа и получи присъда от осем години.
Само след година във федерален затвор с минимална сигурност успя да излезе по линията на програма за превъзпитаване чрез труд и изчезна.
Всички в Щатите знаеха, че Джа ще опита да се промъкне до Китай. Адам тогава работеше в Шанхай и получи известието от полицията, защото там основателно смятаха, че ако Джа успее да се добере до Китай, ще започне работа в някоя фирма в града.
Адам беше почти забравил за случая, особено след като се премести в Хонконг.
Но тази вечер си спомни. Джа очевидно се беше постарал да промени външния си вид, защото снимката на известието показваше един обикновен млад китаец, а не пънкар с коса нагоре, но Адам Яо успя да го разпознае.
Докато сядаше в колата си, Адам разсъждаваше над това странно съвпадение. Какво, по дяволите, търси тук Джа, при триадите? Точно както фактът, че господин Хан имаше отношения с местните улични престъпници, го учудваше, че и Джа, който според ФБР беше хакер от най-висока класа, е тук, сред триадите, които са далеч под нивото му.
Яо нямаше представа какво значи всичко това, но със сигурност знаеше, че щеше да остави останалите си задачи, за да разбере.
Но имаше едно сигурно нещо — Яо нямаше да изпраща имейл до полицията в САЩ или до ФБР.
Адам Яо работеше като агент без официално прикритие, а това не го правеше екипен играч. Знаеше, че обаждането до Щатите означава, че тук, в пощенската служба на улица „Куон уа” и в компютърния център Монкок ще плъзнат американски полицаи и хора от посолството, а това гарантираше, че Джа и триадите няма как да не забележат белокожите мъже със слушалки в ушите и ще изчезнат оттук.