След като чу тези думи, министърът на отбраната Бърджис обяви в залата:
— Не знаем къде е нападателят или какъв достъп има до нашата мрежа. Затова заповядвам приземяване на всички безпилотни самолети „Рийпър”.
Един полковник, който участваше в операциите с безпилотните самолети, вдигна ръка.
— Сър. Не знаем дали точката за достъп се ограничава само до системата „Рийпър”. Възможно е някой с възможностите, които видяхме, да може да контролира и другите ни безпилотни системи.
Министърът беше мислил по този въпрос. Стана, взе шлифера си от стола и го нахлузи.
— За момента спираме само система „Рийпър”. Заедно с ЦРУ и Агенцията за вътрешна сигурност имаме колко? Сто постоянно летящи безпилотни самолети, нали? Искам бройката, за да информирам президента — каза той на една от своите подчинени.
Жената кимна и изхвръкна от залата.
Бърджис продължи:
— Информацията от безпилотните самолети осигурява безопасност на адски много войници, гранични патрули и други. Отивам в Белия дом, за да обсъдя въпроса с президента. Ще го запозная с двете страни на този въпрос и той ще прецени дали да спрем всички безпилотни самолети по света, докато решим какво, по дяволите, става. А сега ми трябва информация. Искам да знам кой, как и защо. Този инцидент ще се превърне в грозна каша за всички нас, но ако не можем да отговорим на тези три въпроса веднага, нещата ще станат по-грозни и ще продължат много повече време. Ако вие и хората ви не търсите отговорите на тези три въпроса, не искам да занимавате нито мен, нито хората ми със себе си.
Всички в залата отговориха живо с „Да, сър” и Боб Бърджис излезе, последван от антуража си от хора в костюми и униформи.
В крайна сметка президентът на Съединените щати Джак Райън не можа да реши дали е необходимо да приземи всички безпилотни военни и разузнавателни самолети на САЩ. Когато черният автомобил на министъра на отбраната мина през портала на Белия дом един час след събарянето на машината в Пакистан, един масивен безпилотен самолет „Глобал Хок”, най-големият в инвентара на САЩ, загуби контакт с екипажа си, докато се намираше на двадесет километра от етиопския бряг.
Оказа се, че и той е отвлечен — разбраха го, след като пилотът фантом деактивира автопилота и направи леки корекции в полета, сякаш за да провери как се управлява тази голяма машина.
Мъжете и жените, които наблюдаваха картината, бързо разбраха, че или пилотът фантом не е така опитен, както предишния, който се справяше отлично с машината в източната част на Афганистан, или пък е същият пилот, но не познава така добре тази по-голяма и по-сложна система. Независимо от причината, малко след отвличането този самолет загуби контрол. Някои системи изключиха неправилно и се включиха в погрешната последователност, което не позволи изправянето на самолета на няколко мили над водата.
Машината, която падна като камък от небето, се заби в Аденския залив.
Практически всички, които имаха право да знаят за тази машина, възприеха това като послание от хакерите — „Всички безпилотни самолети са компрометирани. Използвайте безпилотните си самолети на свой риск”.
ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ
Служителят на ЦРУ Адам Яо носеше черна бейзболна шапка, бяла тениска и мърляви дънки. Изглеждаше като всеки друг мъж на неговата възраст в Монкок и вървеше сред тълпите като жител на този квартал на хора с ниски доходи, а не като обитател на централната част Сохо — един от най-лъскавите райони на Хонконг. Играеше ролята на местен търговец, тръгнал да вземе пощата за магазина си, както стотици други мъже, които влизаха и излизаха от пощенската служба на улица „Куон уа”.
Разбира се, той нямаше магазин, нито адрес в Монкок, което означаваше също, че за него тук няма пощенски пратки. Всъщност намираше се тук, за да отвори ключалката на пощенската кутия на Джа Шухай и да разгледа неговата поща.