— Не. Така е добре.
Тод прокара пръсти през косата си.
— В магазина има охранителни камери. Всеки ресторант има такива. Ами ако някой…
— В момента камерата не работи — прекъсна го усмихнат китайският шпионин. Понечи да захапе пицата за втори път, но спря. — Тод, започвам да си мисля, че търсиш някакво лошо оправдание да не ни помогнеш.
— Не. Всичко е наред. Аз само… се притеснявам.
По-младият мъж отхапа от храната и отпи нова глътка от кутията. Поклати глава и махна пренебрежително с ръка.
— Няма какво да се притесняваш. Абсолютно нищо. Ние искаме услуга от теб. Лесно е. Една услуга и толкова.
През последния един месец тази „услуга” почти не излизаше от мислите му.
— Каква е тя?
Все така пренебрежително китайският шпионин каза:
— Планираш да направиш доставка на един от клиентите си утре сутринта.
„Мамка му” — помисли си Уикс. Утре трябваше да иде в осем във военновъздушната база в Болинг, за да остави две печатни платки. Сърцето му се сви от страх. Щеше да шпионира за китайците. Щяха да го заловят. Ще загуби всичко.
Но нямаше изход.
Тод отпусна глава почти до масата. Искаше да заплаче.
Китаецът му каза:
— „Хендли Асошиейтс”. В Мериленд.
Тод бързо вдигна глава.
— „Хендли”?
— Нали имаш среща с тях?
Уикс дори не се запита откъде китайците знаят за този негов клиент. Радваше се, че искат да направи нещо, което се нарича промишлен шпионаж, а не шпионаж срещу правителството на САЩ.
— Да. В единадесет сутринта. Ще им дам един високоскоростен диск от немски производител.
Младият китаец, който дори не си каза името, подаде пазарската чанта под масата.
— Какво е това? — запита Тод.
— Твоят продукт. Дискът. Той е абсолютно същият както онзи, който ти щеше да доставиш. Искаме да направиш доставката, но с този диск. Не се притеснявай, абсолютно същият е.
Уикс поклати глава.
— Техният директор на информационния отдел е маниак на тема сигурност. Ще провери диска с всевъзможни програми.
Тод замълча, защото не знаеше дали трябва да каже очевидното. След малко продължи:
— Ще намери онова, което сте сложили.
— Не съм казал, че сме сложили нещо.
— Не. Не казахте. Но съм сигурен, че сте сложили нещо. Искам да кажа… защо иначе ще го правите?
— Там няма нищо, което директорът на информационния отдел да намери.
— Не познавате човека и фирмата. От най-висока класа са.
Китаецът се усмихна и захапа пицата.
— Познавам Гавин Биъри и познавам „Хендли Асошиейтс”.
Уикс го изгледа продължително. Зад тях влезе група ученици от горните класове, които си говореха шумно. Едно момче хвана друго за главата, когато наближиха гишето, за да поръчат храна, и всички в групата се засмяха.
Седнал в тази нормална ситуация, Тод Уикс знаеше, че животът му съвсем не е нормален.
Досети се за нещо.
— Ще прегледам диска и ще му пусна моя диагностична програма. Ако аз не намеря нищо, ще го доставя на Гавин.
Китаецът се усмихна за пореден път.
— Тод. Ние не водим преговори. Ще направиш каквото кажем и ще го направиш когато кажем. Продуктът е чист. Няма за какво да се тревожиш.
Тод отхапа от пицата, но остави хапката в устата си. Замисли се кога ли отново ще може да яде спокойно. И че ще трябва да послуша китайците.
— И като свърша тази работа, край, така ли?
— Като свършиш тази работа — край.
— Добре — каза Уикс, бръкна под масата и взе чантата.
— Отлично. А сега — спокойно. Няма за какво да се тревожиш. Това си е само бизнес. Такива неща правим през цялото време.
Тод взе чантата и стана.
— Само този път.
— Обещавам.
Уикс излезе от ресторанта без нито дума повече.
ТРИДЕСЕТ
Адам Яо беше прекарал целия ден в занимания с „бялата си” работа като президент, директор и единствен служител на „Сайно Шилд” — неговата еднолична фирма за разследване на нарушения на интелектуалната собственост. Освен задълженията си към ЦРУ той трябваше да поддържа тази компания параван, заради която стоеше тук, в Хонконг, която му осигуряваше контакти с местната полиция и общинските власти, както и добро прикритие за оперативните задачи.
Но тук наближаваше девет вечерта и заради дванадесетчасовата разлика между Ленгли и Хонконг Адам реши да изпълни „черните” си задължения и да изпрати съобщение по сигурната електронна поща.
Не искаше да прати съобщението по обед вчерашния ден, защото знаеше, че някъде в азиатския сектор на ЦРУ изтича информация.