— Да. И аз не знам — призна си Райън.
Чавес продължи:
— Предлагам да вземем с нас и Биъри.
Гренджър почти изплю кафето си, като чу предложението.
— Гавин? На терен?
Чавес отговори:
— Знам, и на мен не ми харесва много идеята, но той е сто процента надежден и има необходимата информация, с която да пробутаме идеята си на агента. Според мен той ще ни помогне с прикритието ни там.
— Обясни това.
— Ами отиваме в онази фирма уж търсим хакер, но само Гавин може да представи проблема достоверно. Да, аз имам магистратура, а Джак е гений, но ако онзи реши да задава въпроси, ще види, че не разбираме нищо от това. Ще му стане ясно, че не сме компютърджии, а горили.
Сам кимна.
— Добре, Динг. Съгласен съм с искането ти. Но искам да го пазите. Ако нещата се объркат, той ще е като невинно бебе.
— Разбрано. И тъй като ЦРУ ще уведомят полицията на САЩ, може и да нямаме много време за действие. Ако пратят приставите там и арестуват ФастБайт, и ако той попадне в системата на правосъдието, може никога да не разберем за кого е работил.
Чавес продължи:
— А освен това може да се раздърдори за нашата операция тук, за да намали присъдата си.
Хендли запита:
— Момчета, защо не заминете още тази вечер?
— Добре звучи — каза Райън.
Чавес не отговори.
— Динг? — запита Гренджър. — Какво има?
— Тази седмица Патси е извън града. В Питсбърг е за някакво обучение до утре. Синът ми е в училище и на занималня, но трябва да го взема в пет.
Помисли за момент и продължи:
— Ще намеря гледачка. Няма проблем.
— А какво ли ще каже Биъри за пътуването до Хонконг с оперативните служители? — запита Карузо.
Джак стана.
— Ами май трябва да го питаме. Ще поговоря с него и ще му кажа да дойде на следобедната ни среща, за да видим какво мисли за Иран и за да му кажем, че ще ходи в Хонконг.
ТРИДЕСЕТ И ДВЕ
Тод Уикс не се потеше и имаше усещането, че пулсът и кръвното му налягане са ниски. Всъщност от години не беше се чувствал толкова спокоен.
Три валиума помогнаха за това.
Седеше в колата си на паркинга на „Хендли Асошиейтс” и чакаше хапчетата да подействат напълно до срещата. Освен това се напръска с три пъти повече дезодорант от нормалното и пропусна обичайното си кафе в „Старбъкс”, за да не се разтрепери.
Даже по пътя от Вашингтон дотук слушаше спокоен джаз по радиото с надеждата, че това ще го успокои още повече.
В единадесет предобед се почувства готов и затова излезе от луксозната си кола, отвори багажника и извади малката пластмасова кутия с доставката за „Хендли Асошиейтс”.
Знаеше много малко за тази фирма — работеше с почти сто клиенти и нямаше практическата възможност да се рови твърде дълбоко в дейността на всеки от тях, за да разбере кой какво продава, предлага или обслужва. Половината от клиентите му бяха компютърните отдели на правителствени организации, а другата половина — фирми като „Хендли”, които, доколкото Тод Уикс знаеше, търгуваха с акции или се занимаваха с инвестиции и други подобни неща.
Познаваше раздърпания компютърен гений Гавин Биъри и дори го харесваше, въпреки че онзи вечно се сърдеше за нещо.
Освен това Биъри не спореше за цените. „Хендли Асошиейтс” плащаха добре и Уикс не искаше да им навреди, но се примири с факта, че така трябва.
Знаеше някои неща за промишления шпионаж — четеше списание „Уайърд” и работеше в индустрия, в която фирмите печелеха и губеха цели състояния от тайните си. Китайците със сигурност бяха сложили някакъв шпионски софтуер на немския диск, вероятно в сектора за начално зареждане на диска. Нямаше представа как са го направили или защо се интересуват толкова много от „Хендли Асошиейтс”, но не се изненадваше особено. Китайците действаха без никакъв морал, когато станеше дума за кражба на индустриални тайни, особено високотехнологичните или финансовите тайни на западни фирми.
Уикс се чувстваше ужасно, че помага на китайците, но си признаваше, че се отървава леко.
Това изобщо не беше като да шпионира правителството.
С пазарската чанта с диска в ръка, той влезе през входната врата на „Хендли Асошиейтс” точно навреме, пристъпи до рецепцията и каза на облечените в сини сака охранители, че има среща с Гавин Биъри.
Остана прав във фоайето, докато чакаше, с леко разтреперани колене заради успокояващите мускулите хапчета, но се чувстваше добре.
Всъщност установи, че сега е по-спокоен, отколкото предишния ден.