— Странно е, да.
— В края на краищата, както самият вие казахте преди малко, след като е изоставил проучването си върху откриването на Бразилия и е тръгнал по тази следа, значи навярно е открил нещо?
— Да, възможно е.
Човекът от фондацията присви очи, изучавайки португалеца, преди да зададе следващия си въпрос.
— Сигурен ли сте, че сте проследили докрай изследването на професор Тошкано?
Томаш избегна погледа му.
— Всъщност, Нелсън… — поколеба се той, преди да продължи — все още не съм успял да разгадая ребуса на професора.
Молиарти се усмихна.
— Така и предполагах. Докъде стигнахте?
— Остава ми да отговоря на един въпрос.
Извади смачкано листче хартия от портфейла си и му го показа.
КАКВО Е ЕХОТО НА ФУКО, КЛОНЯЩО КЪМ 545?
Молиарти сложи очилата си и се надвеси над листчето.
— Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545? Господи, нищо не разбирам. — Погледна към Томаш. — Какво означава това?
— Явно професор Тошкано е имал предвид ето тази книга, „Махалото на Фуко“ от Умберто Еко.
Молиарти взе книгата, разгледа я и отново се втренчи в листчето със странния въпрос.
— О! — възкликна той. — Решението е просто, драги. Трябва само да отворите книгата на страница 545.
Томаш се разсмя.
— Нима смятате, че не съм го направил?
— Наистина ли? И какво се получи?
Историкът взе романа, отвори го на страница 545 и я показа на американеца.
— Това е сцена, която се разиграва в гробище. Описва се погребението на partisans218 по време на германската окупация в края на Втората световна война. Четох и я препрочитах десетки пъти, търсейки някаква следа, която да ме отведе до отговора на въпроса от ребуса. Не открих нищо.
— Дайте да видя — помоли Молиарти, протягайки ръка. Взе книгата, сложи отново очилата и зачете страница 545 много внимателно. Отне му две минути, които Томаш използва, за да се наслади на спокойствието, което цареше зад крепостните стени. — Това наистина… ммм… изглежда доста неангажиращо — каза накрая човекът от фондацията.
— Опитвах какво ли не. Вече не знам какво да мисля.
— Аха — промърмори Молиарти, разглеждайки корицата. Прелисти първите страници и се загледа в Дървото на живота c десетте староеврейски sephirot219. Прочете епиграфа и спря нерешително. Сложи ръката си на рамото на Томаш. — Том, обърнахте ли внимание на този цитат тук?
— Кой?
— Ето този тук. — Зачете високо. — „Само за вас, деца на учението и мъдростта, написахме този труд. Вглъбете се в книгата, съсредоточете се върху посланието, което пръснахме на различни места; това, което скрихме на едно място, изявихме на друго, за да може да достигне до вашия ум“. Това е цитат от Da occultaphilosophia220 от Хайнрих фон Нетесхайм. — Изгледа португалеца. — Смятате ли, че това би могло да бъде следа?
— Всъщност, да. — Взе книгата и разгледа епиграфа. — „Скритото на едно място, показваме на друго?“ Това като че ли подсказва нещо. Нека да видя по-добре. — Прелисти внимателно романа. След епиграфа следваше бяла страница, на която имаше само числото 1 и думата Keter. — Кетер.
— Какво е това?
— Първата sephirah.
— Какво означава sephirah?
— Казва ce sephirah в единствено число и sephirot — в множествено. Според юдейската кабала, те са основни градивни елементи. — Прелисти страницата и се загледа в първата страница от текста. Имаше втори епиграф, този път на староеврейски, и пак с цифра 1, по-малка и изписана вляво. Прочете тихичко първото изречение от романа. — „И тогава видях махалото“. — Прелисти книгата и шест страници по-нататък видя втора подглава с друг епиграф, този път с цитат от Франсис Бейкън и цифрата 2 вляво. Още осем страници и… друга бяла страница само с цифрата 2 и думата Hokmah221, която разпозна като втората sephirah. Прескочи към края на книгата и потърси съдържанието. Ето ги десетте sephirot, всяка с различен брой подглави. Sephirot с повече подглави от останалите бяха 5, Geburah222, и 6, Tiferet223. Прокара очи по под главите на петата sephirah. Започваха от 34 и продължаваха до 63. За миг вниманието му се отклони от книгата и се насочи към смачканото листче с тревожния въпрос:
КАКВО Е ЕХОТО НА ФУКО, КЛОНЯЩО КЪМ 545?
Пак се зае да разучава подглавите на Geburah, шарейки с очи ту по онзи списък с числа, ту по листчето с ребуса. Изведнъж онова, което беше само светла точица, оградена от тъмата на незнанието, се превърна в ослепителен блясък, сияен като слънце.
218
219
220
221
222
223