— Господи! — възкликна той.
— Какво?
— Боже мой, боже мой!
— Какво има, Том?
Томаш показа съдържанието на Молиарти.
— Виждате ли това?
Кое?
Пръстът му сочеше числото 5 пред Geburah.
— Да, една петица. И какво от това?
— Коя е първата цифра от въпроса на Тошкано?
— 545 ли?
— Да. Коя е първата цифра от това число?
— Ами пет, разбира се. И сега какво?
— Кои са останалите две цифри от въпроса на Тошкано?
— От 545 ли?
— Да — изгуби търпение той. — Кои са другите две цифри?
— Четири и пет.
— Четири и пет, нали така? Има ли тук, в глава 5 някакво подзаглавие 45?
Молиарти погледна към съдържанието.
— Да, ето го.
— Значи, както виждате, в глава 5, озаглавена Geburah, има една под глава 45. Така ли е?
— Така е.
— Значи онова, което Тошкано иска да каже не е 545, а 5:45. Глава 5, подглава 45. Разбирате ли?
Молиарти отвори уста.
— Разбрах.
— А сега вижте — помоли отново Томаш, поставяйки съдържанието пред него. — Какво е заглавието на подглава 45?
Американецът намери реда и прочете.
— Оттук произтича един необикновен въпрос.
— Схванахте ли? — разсмя се Томаш. — „Оттук произтича един необикновен въпрос“. И какъв е този необикновен въпрос? — Размаха пак смачканото листче. — „Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545?“ — Вдигна дясна си вежда. — Ето ви един необикновен въпрос.
— Гледай ти! — ахна Молиарти. — Открихме го! — Надвеси се отново над съдържанието. — На коя страница е тази подглава?
Направиха справка в съдържанието и видяха началната страница на подглава 45.
— Страница 236.
Американецът се засмя възбудено.
— Това се споменаваше в епиграфа, спомняте ли си? — каза. — „Това, което скрихме на едно място, изявихме на друго“. — Запремигва като в нервен тик. — Тоест, каквото е скрито на страница 545, е показано на страница 236.
Томаш запрехвърля страниците на книгата, трескав и развълнуван, търсейки припряно страница 236. Намери я на секундата и остана неподвижен с книгата в ръка, анализирайки текста внимателно. В самото начало, отляво, се виждаха числата 45 с дребен шрифт, а отдясно — епиграф от Петер Колозимо, изваден от Terra senza tempo224.
— „Оттук произтича необикновен въпрос“ — прочете Томаш.
— „Дали египтяните са познавали електричеството?“
— Какво пък означава това?
— Не знам.
Томаш прочете набързо страницата с жаден поглед. Приличаше на мистичен текст, с подробни препратки към изчезналите континенти Атлантида и Му, както и легендарния остров Авалон и култовия център на майте Чичен Ица, загадъчни земи, населени с келти, нибелунги и изчезналите цивилизации от Кавказ и Инд. Но когато стигна последния параграф, сърцето на Томаш подскочи и очите му станаха прозрачни като стъкло.
— Исусе Христе!
— Какво открихте?
Подаде книгата на Молиарти и му посочи последния абзац от страницата.
— Вижте какво е написал тук Умберто Еко — каза Томаш. Американецът намести трескаво очилата и прочете посочения абзац:
Само един любопитен текст за Христофор Колумб: анализира подписа му и разкрива в него препратка към пирамидите. Той е възнамерявал да възстанови Храма на Йерусалим, тъй като е бил велик майстор от Ордена на тамплиерите в изгнание. Тъй като явно бил португалски евреин и следователно посветен в кабала, успял с талисмани и призовавания да укроти бурите и да надвие скорбута.
— Fuck225! — изпсува Молиарти.
XIII
ПОЧУКВАНЕТО ПО ВРАТАТА НЕ БЕШЕ КАТО ДРУГИТЕ. Мадалена Тошкано беше свикнала да разпознава обичайните потропвания: нетърпеливото думкане по вратата на по-големия ѝ син, четиридесетгодишен мъж, който имаше докторантура по психология; нервното барабанене с пръсти на по-малкия, поклонник на изкуствата, който си вадеше хляба с кинокритика в един седмичник, отсеченото тропане на господин Ферейра, бакалина, който редовно зареждаше малкия ѝ стар хладилник. Но това почукване беше различно; настоятелно и отчетливо. Човекът отвън сякаш се опитваше да изглежда спокоен и овладян, но потропването издаваше едва сдържана припряност.
— Кой е? — попита старата госпожа с треперлив глас, увита в халата и прилепила глава до вратата. — Кой сте вие?
224
225