— Аз съм — отговори мъжки глас от другата страна. — Професор Томаш Нороня.
— Кой? — попита тя недоверчиво. — Какъв професор?
— Онзи, който възстановява изследването на съпруга ви, госпожо. Бях тук неотдавна, не си ли спомняте?
Мадалена открехна вратата, без да сваля веригата. Лисабон вече не беше селото от едно време, както обичаше да казва, градът беше пълен с крадци и бандити, с всякаква пасмина, достатъчно бе да следиш новините по телевизията. Всичко, което идваше отвън, я парализираше от ужас; и най-голямата предпазливост ѝ се струваше недостатъчна. И все пак Мадалена не усети нищо заплашително от другата страна на вратата; от коридора я гледаше тъмнокестеняв мъж с кристалнозелени очи, които веднага разпозна.
— Ах, вие ли сте? — възкликна тя. Побърза да свали предпазната верига и отвори вратата. — Влезте, влезте.
Томаш се вмъкна в стария апартамент. Лъхна го същият спарен въздух с мирис на плесен, същата приглушена светлина с едва прозиращите през тежките завеси слънчеви лъчи, безсилни да разсеят гъстия полумрак в ъглите. Подаде на домакинята бял пакет, вързан с панделка.
— За вас е.
Мадалена Тошкано погледна малкия пакет.
— Какво има тук?
— Пастички от сладкарницата. За вас са.
— О, Господи. Не трябваше…
— За мен е удоволствие.
Госпожата го отведе в хола и отвори пакета. В картонената кутия имаше сладкиш с бъбрековидна форма с шоколадова глазура, карамелизирана duchesse с крем chantilly226 и palmier227.
— Каква прелест! — ахна Мадалена. — Извади чинийка и постави сладкишите в нея. — Какво предпочитате?
— За вас са.
— О, не, не бива да прекалявам. Лекарят ми е забранил храни, богати на холестерол. — Протегна ръка с чинийката към него. — Вземете си, моля.
Томаш избра duchesse, сладкишът наистина изглеждаше вкусен. Мадалена се спря на palmier.
— Какво ще кажете за избора ми? — попита той, наслаждавайки се на тортата си.
— Чудесен е. Искате ли чай?
— Не, благодаря.
— Приготвих го преди малко — настоя тя.
— Е, в такъв случай…
Госпожата отиде до кухнята и малко след това се върна с поднос, върху който бяха поставени зелен чайник, две чаши от стар порцелан и метална захарница. Беше черен чай, който не допадаше твърде на Томаш, но той отпи примирено и кимна, за да покаже, че го намира за много добър.
— Онзи ден си мислех за вас — сподели Мадалена, когато привърши palmier.
— Така ли?
— Истина е. Споменах пред сина си, по-големия, че ще се радвам да видя труда на баща му, издаден в книга. Разказах му, че е идвал тук един младеж от университета да издирва документите, но повече не се е обаждал.
— Ами ето ме.
— Да. Имате ли вече онова, което искахте.
— Имам почти всичко. Остава да видя какво има в сейфа.
— А, да, сейфът. Но нали ви казах, че не знам кода.
— Кодът е цифров, нали?
— Да.
— И вие ми казахте миналия път, когато бях тук, че е нужно да се открият ключовите думи; тогава просто обръщаме всяка буква в цифра според азбучната им поредност.
— Да, съпругът ми винаги така правеше.
— Едно е а, две — b, три — с, и така нататък.
— Точно така.
— И азбуката е португалската, нали?
— Португалската азбука ли?
— Да, без k, у или w.
— Ами да. Моят Мартиньо ползваше само нашата азбука, без разните му там чужди букви, които се срещат сега по вестниците.
Томаш се усмихна.
— Тогава вече знам кои са ключовите думи.
— Наистина ли? — учуди се Мадалена. — Как разбрахте?
— Спомняте ли си онзи шифър, който ми дадохте?
— Онези разбъркани букви ли?
— Да.
— Спомням си, разбира се. Пазя ги ето там.
— Дешифрирах го и получих отговора.
— Така ли?
— Искате ли да опитаме?
Мадалена Тошкано отведе госта до стаята. Както и миналия път, всичко беше наопаки. Леглото стоеше неоправено, имаше разхвърляни дрехи по земята и стола и из въздуха се носеше същата сладникава миризма, може би не чак толкова тежка като предишния път, но все така неприятна. Застанаха пред сейфа и Томаш прелисти бележника си. Ключовите думи бяха надраскани нечетливо на хартията, като под всяка буква стоеше съответната цифра:
J U D E U P O R T U G U Ê S
10 20 4 5 20 15 14 17 19 20 7 20 5 18
Професорът се приведе над сейфа и набра числата. Нищо не се случи. Гостът и домакинята размениха обезсърчени погледи, но Томаш не се отказа. Набра само втората серия от числа, отговарящи на думата português228, но вратата на сейфа не помръдна.
226
227
228