Гълчавата от арабските улици беше заместена от нещо съвсем различно; улиците бяха по-широки и открити и цареше почти пасторално спокойствие; не се виждаше жива душа, чуваше се само веселото чуруликане на птиците и кроткото прошумоляване на короните на дърветата, поклащани от вятъра. Посетителят разпозна улица „Шоней Халахот“ и потърси номера на вратата. До звънеца блестеше позлатена табелка с надпис на иврит и отдолу, с по-дребни букви, на английски: The Kabbalah Jewish Quarter Center242. Натисна черното копче и ясният звън огласи вътрешността на сградата. Чу стъпки и вратата се отвори; младо момче с кръгли очила и рядка тънка брада го изгледа въпросително.
— Boker tov — поздрави момчето, пожелавайки добро утро на иврит, и веднага попита с какво би могъл да бъде полезен. — Ма ushal laasot lemaancha?
— Shalom — отвърна на поздрава Томаш. Направи справка в бележника си, търсейки изречението, което набързо беше написал в хотела, за да каже, че не говори иврит. — Мmm… eineni yode ’a ivrit. — Погледна към младия евреин, като се опитваше да отгатне дали го е разбрал. — Do you speak English?
— Ani lo mevin anglit — отвърна момчето, поклащайки глава.
Беше очевидно, че не разбира английски. Португалецът го изгледа втренчено, чудейки се как да разреши въпроса.
— Ммм… Соломон… ммм… — заекна той, опитвайки се да попита за равина, с когото имаше среща. — Рави Соломон Бен-Порат?
— Ааа ken — кимна момчето, отвори вратата и го покани да влезе. — Be ’vakasha!
Младият домакин го отведе до малък, аскетично обзаведен салон, изрече: Slach li, правейки знак да почака, приведе се в любезен поклон и изчезна в коридора. Томаш седна на тъмния диван и разгледа салона. Мебелите бяха от тъмно дърво, а стените бяха покрити с изписани на иврит пана, навярно цитати от Стария завет; във въздуха се носеше мирис на камфор и стара хартия, примесен с острата миризма на восък и лак. Малкият прозорец гледаше към улицата, но тежките завеси едва пропускаха мъждива светлина, достатъчна да освети миниатюрните частици прах, които се носеха из салона.
Минути по-късно чу гласове и един едър мъж около седемдесетте се появи на вратата на салона. Носеше бял памучен talit243 на розови ивици с бели и светлосини ресни по краищата, който явно не беше имал възможност да свали след shacharit244; с гъстата си посивяла брада той приличаше на Дядо Коледа или на асирийски цар с кръгла шапчица на върха на плешивата си глава.
— Shalom aleichem — поздрави новодошлият, подавайки добродушно ръка. — Аз съм рави Соломон Бен-Порат — каза на провлачен английски, с подчертан акцент. — С кого имам удоволствието да разговарям?
— Аз съм професор Томаш Нороня от Лисабон.
— Ааа, професор Нороня! — възкликна с въодушевление. Стиснаха си енергично ръцете. Томаш забеляза, че ръката на равина беше пухкава, но силна; почти смаза неговата. — Na ’im le ’hakir otcha!
— Моля?
— Приятно ми е да се запознаем — повтори вече на английски. — Добре ли пътувахте?
— Да, добре.
Равинът му кимна да го последва и го поведе из коридора към друг салон, споделяйки какво чудо са днешните самолети, невероятно изобретение, което позволява да се пътува по- бързо и от гълъба на Ной. Движеше се с известно затруднение, поклащайки се ту в едната, ту в другата посока; преместването им отне доста време. В дъното на коридора равинът влезе в нещо като библиотека с огромна дъбова маса по средата; покани Томаш да седне на единия от столовете до масата, а той самият се настани удобно на стола срещу него.
— Това е залата ни за съвещания — поясни с дрезгав глас, провлачвайки р-то с гърленото си еврейско произношение. Изразът meeting room прозвуча като meeting rrroom. — Ще пийнете ли нещо?
242
243
244