— Не е толкова лесно. Отношенията между нас са стигнали дотам, че няма връщане назад. Ще трябва вие да отидете.
— Не мога, Нелсън.
Молиарти го изгледа сурово, очите му бяха придобили неумолимо изражение; вече не беше онзи симпатичен и добродушен американец, а хладнокръвен бизнесмен.
— Том, ние ви плащаме две хиляди долара на седмица и ви предлагаме възнаграждение от половин милион долара, ако успеете да възстановите секретното проучване на професор Тошкано. Искате ли тези пари, или не?
Томаш се поколеба, поразен от ледения му тон.
— Разбира се, че ги искам.
— Тогава тръгвай и вземи от оная fucking102 вдовица всичко, което има — изръмжа Молиарти. — Разбрахме ли се?
Томаш бе преодолял първоначалния шок от рязката промяна в настроението на събеседника си и почувства как негодуванието му напира отвътре, препускайки неудържимо през стомаха му. Обзе го желание да стане и да си тръгне. Нямаше да допусне да му говорят с такъв тон. Алена червенина изби по лицето му, той стана от пейката, движен от едва сдържан гняв; видя мраморната плоча на гроба на Фернандо Песоа и се запъти към паметника, търсейки отдушник и спасение. Стиховете на Рикардо Реиш бяха вдълбани в камъка:
Велик да си, прям и силен ти бъди: нищо
твое да не е ни прекалено, ни да липсва.
Цял бъди във всяко нещо. Цял себе си отдай
и в най-дребното, сторено от теб.
Така луната във всяко езерце
сияе, защото живее нависоко.
В този момент на Томаш му се прииска да бъде велик като Фернандо Песоа, да застане пред Молиарти, прям и силен, и да изкаже думите, заседнали като буца на гърлото му. Но малко по-късно, след като премина първоначалният пристъп на гняв и се почувства по-спокоен и рационален, той премисли. Да бъде велик, чак толкова велик, беше лукс, който не можеше да си позволи; нямаше право на това, защото дъщеря му се нуждаеше от сърдечна операция и от помощта на учител, комуто училището не можеше да плаща; защото виждаше как семейството му се руши в морето от грижи покрай мрачното бъдеще на дъщеря му и под неустоимите набези на дръзката скандинавка. Две хиляди долара на седмица бяха много пари; а освен това можеше да получи и възнаграждение от половин милион долара, ако успееше да възстанови цялото проучване на Тошкано. А Томаш знаеше, че ще успее.
Овладя се. Върна се и победен и примирен, застана лице в лице с американеца.
— Добре — каза той.
VII
МАЛКИ ВОДНИ КАПЧИЦИ СЕ ПЛЪЗГАХА ПО ЗЕЛЕНАТА И ГЛАДКА повърхност на листата и се събираха на върха, набъбвайки, докато се превърнат в едра капка; капката едрееше, издуваше се, докато се пренаситеше, и тогава увисваше на крайчеца на листото и след кратко колебание се отронваше тежко в плодородната и влажна земя. След нея идваше друга, после още една, после други, още и още; стичаха се по дълбоко изрязаните и лъскави листа на смокинята и капеха неудържимо, сякаш смокинята ронеше сълзи под мрачното и студено небе.
Седнал, на масата за закуска, взрян в прозореца, Томаш не можеше да откъсне поглед от плачещата смокиня; беше се вторачил в нея, без да я вижда, погълнат от проблемите и потънал в дилемите на живота си. Конщанса беше излязла преди десет минути, днес беше неин ред да води Маргарида на училище. Томаш си мислеше за двете и за Лена; питаше се сега, с известна строгост, какъв път следваше, докъде щеше да го отведе тази неясна пътека. За първи път изневеряваше на жена си и изпитваше противоречиви чувства относно поведението си. От една страна, таеше дълбоко чувство на вина и срам, имаше дъщеря, която се нуждаеше от внимание, и жена, която имаше нужда от помощ, а той се бе заплеснал по студентка, почти петнадесет години по-млада; но от друга страна, трябваше да признае, че тя не беше обикновена студентка, а хубава жена, необвързана, която го бе съблазнила, без той да може да ѝ устои. Какво можеше да направи, питаше се той. Един нормален мъж не бе в състояние да откаже на такава жена. Да, опитваше се да се оправдае, изправен пред отговорността; така си е, мъж е. Но това не означаваше, че няма собствена воля; че е обикновена марионетка в ръцете на една жена, колкото и хубава да беше, колкото и съблазнителна да му изглеждаше; не означаваше, че може да се държи по този начин, отстъпвайки пред най-низшите си инстинкти, пред един лекомислен каприз, пред едно хлапашко безразсъдство, доста безотговорно в крайна сметка.
Притвори очи и прокара ръка по косите си, сякаш с този най-обикновен жест можеше да разсее неяснотата, в която тънеше разумът му и разяждаше душата му. Основанията му го смущаваха, вярно, но имаше и друго; гнетеше го съвестта му, неумолима, жестока, обсипваше го с въпроси, съмнения, дилеми, ядеше го отвътре да вземе решения и да застане лице срещу лице с действителността, измъчваше го с преценка за постъпките му, за извънбрачната връзка, в която се бе забъркал, за предателството срещу своите и в крайна сметка, срещу самия себе си. Какво всъщност го бе накарало да се обвърже с Лена? Дали не беше изкушението пред забранения плод? Не беше ли повикът на изнизващата се с всеки миг младост? Или беше само и единствено секс? Поклати глава, потънал в диалог със самия себе си, вслушвайки се в най-съкровените, най-дълбоките и най-трудни за изповед трепети.
102