Келнерът, който обслужваше масите на открито, остави чаша горещо кафе на масичката пред Томаш и се оттегли. Той отпи от кафето и погледна часовника; беше три и четиридесет следобед, човекът, с когото имаше среща, закъсняваше. Въздъхна примирено. В края на краищата, той беше заинтересованата страна. Беше се обадил предишната вечер на колега от катедрата по философия, професор Алберт Сарайва, и го беше помолил за спешен разговор. Сарайва живееше в Каркавелуш, на две крачки от Оейраш и естествено решиха да се видят на плажа. Въпреки неприятния зимен студ, плажът беше много по-приятен от тесните кабинети във факултета.
— Mon cher122, извинявай за закъснението — каза някой зад него.
Томаш стана и стисна ръката на новодошлия. Сарайва беше около петдесетте, с посивяла коса, тънки устни и леко разноглед поглед а ла Жан-Пол Сатр; изглеждаше донякъде ексцентричен, донякъде бохем, може би малко луд, нещо като négligé charmant123, имидж, който естествено се стремеше да поддържа, предвид философската му специалност, областта на френските деконструктивисти, които беше изучавал по време на докторантурата си в Сорбоната.
— Здравейте, професоре — поздрави го Томаш. — Моля. — Посочи стола до него. — Ще пиете ли нещо?
Сарайва се настани, поглеждайки към чашата на масата.
— Мисля и аз да пия едно кафе.
Томаш вдигна ръка и направи знак на келнера, който се приближаваше.
— Още едно кафе, ако обичате.
Новопристигналият пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си с мириса на море, и огледа меланхоличния пейзаж.
— Обожавам това място през зимата — сподели той. Изразяваше се високопарно, подчертавайки всяка сричка, сякаш рецитираше поема. — Този неизразим покой ме вдъхновява, зарежда ме с енергия, открива пред мен нови хоризонти, изпълва душата ми.
— Често ли идвате тук?
— Само през есента и зимата. Когато няма курортисти. — По лицето му се изписа досада, сякаш току-що пред тях бе минал някой от тези нещастни екземпляри от човешката раса. Потръпна в опит да прогони терзаещата го мисъл. Но явно прецени, че вероятността да се случи подобно нещо беше твърде малка, защото почти веднага мускулите на лицето му се отпуснаха и той придоби обичайния си невъзмутим вид, леко blasé124, който беше негова запазена марка. — Обожавам този контраст между смирената благост на земята и неукротимата ярост на морето, вечния дуел между чайките и вълните, непрестанните битки на слънцето с ревнивите облаци. — Притвори очи и отново пое дълбоко дъх. — Това, mon cher, ми дава сили да дишам.
Келнерът остави втората чашка кафе на масата; потракването на стъклото прекъсна излиянията на Сарайва, който отвори очи и видя кафето пред себе си.
— Още нещо? — попита келнерът.
— Не, благодаря — каза Томаш.
— Тук най-добре се потапям в идеите на Жак Лакан, Жак Дерида, Жан Бодрияр, Жил Дельоз, Жан-Франсоа Лиотар, Морис Мерло-Понти, Мишел Фуко, Пол…
Томаш се прокашля, видял удобен момент да се намеси.
— Всъщност, професоре — прекъсна го неуверено. — Точно за Фуко бих искал да поговорим.
Професор Сарайва го изгледа с високо вдигнати вежди, сякаш Томаш беше дръзнал да произнесе името божие в присъствието на Христос.
— Мишел Фуко?
Сарайва натърти на малкото име, Michel, намеквайки дискретно, че е непростимо да се споменава Фуко без първото му име, noblesse oblige125.
— Да, Мишел Фуко — каза Томаш дипломатично, приемайки наложеното му мнение. — Знаете ли, в момента провеждам едно историческо изследване и се сблъсках, не ме питайте как, с името на Мишел Фуко. Не знам какво точно търся, но очевидно съществува нещо, което свързва този философ с проучването ми. Какво бихте могли да ми кажете за него?
Професорът по философия махна неопределено, сякаш има толкова неща за казване, че дори не знае откъде да започне.
— О, Мишел Фуко! — Загледа се в бурното море с носталгичен поглед, който издаваше, че се е пренесъл в далечната Сорбона от младините му. Професорът въздъхна. — Мишел Фуко е най-големият философ след Имануел Кант. Чели ли сте Критика на чистия разум?
— Ммм… не.
Сарайва въздъхна отново.
— Това е най-значимият от всички философски текстове, mon cher — заяви, като не сваляше очи от Томаш. — В Критика на чистия разум Имануел Кант твърди, че човекът няма достъп до нещата „сами по себе си“, до онтологичната реалност, а само до света на явленията. Ние не познаваме природата на нещата, а само начина, по който ги възприемаме, начин, който е специфичен за нас. Човекът например възприема света различно от прилепите. Хората възприемат образи, прилепите — сонарно ехо. Хората виждат цветове, кучетата — в бяло и черно. Хората разпознават образи, змиите усещат температури. Нито една от тези форми на възприятие не е по-истинна от другата. Те просто са различни. Ние не познаваме нещата „сами по себе си“, а само „явленията“ им, начина, по който сетивата ни ги възприемат. Ако си послужим с прочутата алегория на Платон, онова, което Имануел Кант ни казва, е, че всички сме в една пещера, оковани от ограниченията на нашето възприятие. От реалното ние всъщност виждаме само сенки и никога самото реално. — Обърна лице към Томаш. — Разбрахте ли?
122
123
124
125