— Всъщност не е — отвърна Сарайва, поклащайки глава. — Ако се заемете с изучаване на феномена, ще видите, че цветовете са донякъде илюзия. Морето и небето ни изглеждат сини поради начина, по който слънчевата светлина пада върху земята. Когато слънчевата светлина идва от по-близка точка на хоризонта, небето придобива червеникав цвят. Небето си е едно и също, но цветовият спектър на светлината се променя заради различното разположение на слънцето. Небето не е синьо, а нашите очи го възприемат като такова, защото синята светлина има по-малка дължината на вълната и се разсейва повече, отколкото другите цветове от светлинния спектър. Всъщност така стои и проблемът с истината. Сетивата ми могат да ме излъжат, разсъжденията ми могат да ме доведат до погрешни заключения, паметта ми може да ми изиграе лош номер, следователно аз нямам достъп до истинската реалност и никога няма да постигна обективната истина, абсолютната, окончателна истина. Поглеждам към морето и виждам, че е синьо; кучето поглежда към морето и понеже е далтонист, за него то е черно. Нито един от двама ни няма достъп до същността на реалното, а само до една визия на реалното. Никой от нас не постига обективната истина, а нещо съвсем не толкова категорично. — Разтвори длани, сякаш бе крил в тях нещо ценно и едва сега го показваше. — Субективната истина.
Томаш разтри очи.
— Разбирам — каза. — И тук се появява Фуко, нали?
— Мишел Фуко се основава на това разбиране — потвърди Сарайва, подчертавайки личното име, което Томаш отново бе пренебрегнал. — Според него истините зависят от историческите предпоставки на епохата, в която са известени. Работейки всъщност като историк, той стига до заключението, че науката и властта са така неразделно свързани, че се превръщат в двуединство власт-познание, в две страни на една и съща монета. Това е основната ос, около която се развива целият му труд. — Погледна към Томаш. — Чели ли сте Мишел Фуко?
— Всъщност… — колебливо поде Томаш, опасявайки се да не обиди събеседника си. — Не.
Сарайва поклати глава с бащински укор.
— Трябва да го прочетете — посъветва го той.
— Кажете ми нещо за него.
— Какво искате да ви кажа, mon cher? Мишел Фуко е роден през 1926 година; бил е хомосексуален. След като открил Мартин Хайдегер, се сблъскал с Фридрих Ницше и теорията му за определящата роля на властта във всяка сфера на човешката дейност. Това откритие оставило в него дълбок отпечатък. Мишел Фуко стигнал до заключението, че властта стои в основата на всичко, и се посветил на мисията да изследва механизмите, чрез които властта, използвайки знанието, установява социален контрол. Въпросният съюз власт-познание.
— Къде може да се прочете това?
— В различни книги. Например в Les mots et les choses126 той анализира предпоставките и предубежденията, които определят мисленето в определена епоха.
Произнесе заглавието на книгата с изискано парижко произношение.
Томаш си водеше записки.
— Един момент — каза той. — Les mots et les choses, нали?
— Да. Навярно това е най-неокантският текст на Мишел Фуко. В известен смисъл тази книга допринася за разрушаването на абсолютното понятие за истината. Защото, ако нашият мироглед се определя от предпоставките и предубежденията на епохата, не би било възможно да се достигне обективната истина. Истината става относителна, зависима от начина, по който гледаме на нещата.
— Но Кант вече е казал това.
— Разбира се. Затова мнозина смятали Мишел Фуко за новия Имануел Кант.
— Не е ли по-скоро един от последователите му? В крайна сметка, той само е доразвил идеите на Кант…
— Мишел Фуко поставил тези идеи в нов контекст — поясни Сарайва, притеснен да не би любимият му философ да бъде заподозрян в плагиатство. — Ще ви разкажа една история, mon cher. Когато го поканили да преподава в Colluge de France127, попитали го за наименованието на неговата дисциплина. И знаете ли какво отговорил?
Томаш сви рамене.
— Професор по история на мисловните системи. — Сарайва избухна в смях. — Сигурно са останали със зяпнала уста. — Смехът му премина във въздишка. — Всъщност той е бил точно това, нали? Учен историк, изучаващ системите на мислене. И това става видно в следващия му труд, L’archéologie du savoir128. В него Мишел Фуко определя истината като конструкт, като продукт от познанието на всяка една епоха, и открива различни проявления на своята концепция. Например понятието за автор на литературна творба. Според него „автор“ не е човек, който пише книга, а конструкт, създаден под действието на различни фактори като език, литературни течения, актуални в момента, и множество други социални и исторически компоненти. С други думи, авторът не е нищо друго, освен продукт на собствения си материал и на обстоятелствата.
126
127
128