Томаш не изглеждаше напълно убеден в това.
— Това е очевидно, не намирате ли? — попита той. — Всички ние сме продукт на онова, което вършим, и на условията, в които го вършим. Какво ново има тук?
— Контекстът, mon cher, отново опираме до контекста. Развивайки концепцията, той всъщност я руши.
— А! — възкликна Томаш, сякаш най-сетне беше проумял. Всъщност той не виждаше тук нищо особено, нито оригинално, но не желаеше да противоречи на Сарайва и да охлажда ентусиазма му. — Продължавайте.
Отправил поглед към хоризонта, професорът по философия направи обстойно представяне на творчеството на Фуко, резюмирайки съдържанието на Histoire de la folie a l’âge classique129, Naissance de la clinique130, Surveiller et punir131 и на двата тома на Histoire de la Sexualité132. Едно вдъхновено изложение, което историкът изслуша с внимание и сдържаност, като следеше да не изпусне някой важен за шифрованото послание елемент. Всъщност Томаш остана леко резервиран, защото смяташе, че деконструктивистите проявяват склонност да надценяват значението на Фуко.
— Това е всичко — заключи Сарайва в края на обстойното експозе. — Две седмици, след като предал ръкописа на третия том от Histoire de la Sexualité, Мишел Фуко колабирал и бил приет в болница. Имал СПИН. Починал през лятото на 1984 година.
Томаш прегледа записките си.
— Хм — промълви замислено, с впити в записките очи. — Не виждам никаква следа.
— Следа към какво?
— Към решаването на един ребус, с който се занимавам.
— Ребус, свързан с Мишел Фуко?
Томаш прокара ръка по лицето си и разсеяно потърка чело.
— Да — каза.
Вдигна очи към безбрежния океан пред себе си; водата блестеше със златисти отблясъци, искряща, сияйна, като че мантия от бляскави диаманти се носеше по набраздената ѝ неспокойна повърхност, изоставена на волята на вълните. Следобедът напредваше и едно жълто-червеникаво кълбо се спускаше отдясно, отвъд облачната пелена; слънцето се измъкваше иззад сивата небесна завеса и се гмуркаше зад далечната линия на хоризонта, хвърляйки сияйни пламтящи искри по морската шир.
— Що за ребус е това?
Томаш погледна нерешително към Сарайва. Струваше ли си да му показва кодираното послание? Но какво ли щеше да изгуби? Току виж хрумнала някоя идея на професора по философия. Прелисти бележника и намери изречението. Вдигна и го показа на Сарайва.
— Виждате ли?
Сарайва се наведе и се взря в странния въпрос:
QUAL О ECO DE FOUCAULT PENDENTE A 545?
— Какво е това? — запита Сарайва. — Какво е ехото на Фуко? — Погледна към Томаш. — Що за ехо е това?
— Не знам. Очаквах вие да ми кажете.
Професорът по философия отново се вгледа във фразата.
— Mon cher, нямам никаква представа. Да не би да става въпрос за отглас на Мишел Фуко?
— Ето една интересна идея — каза Томаш замислено. Изгледа напрегнато Сарайва. — Сещате ли се за някого, чиито идеи са съзвучни с тези на Фуко?
— Имануел Кант. Макар че, обективно погледнато, Мишел Фуко е ехо на Имануел Кант, а не обратното.
— Фуко няма ли последователи?
— Мишел Фуко има много последователи, mon cher.
— A някой от тези последователи да клони към 545?
— Не мога да отговоря на този въпрос, защото не го разбирам. Какво значи „да клони към 545“? Какво е 545?
Томаш не сваляше поглед от своя събеседник.
— Нищо ли не ви напомня това?
Сарайва прехапа долната си устна.
— Нищо, mon cher — каза той, поклащайки глава. — Абсолютно нищо.
Томаш затвори бележника с театрален жест и въздъхна.
— Колко жалко — каза той. — Надявах се с ваша помощ да открия нещо. — Огледа се наоколо и вдигна ръка по посока на келнера. — Сметката, ако обичате.
Сарайва си записа странната фраза и прибра бележката в джоба на сакото си.
— Ще прегледам книгите още веднъж — обеща той. — Може да открия нещо.
129
130
131
132