Още в ранни зори на следващия ден Томаш заседна отново в Колумбовата зала на Archivio di Stato di Genova. Този път ce съсредоточи върху два огромни тома, първият от които беше на италиански, а другият съдържаше същите текстове на английски и немски. Двутомникът, озаглавен Colombo, беше публикуван през 1932 година и се смяташе за последната дума на Scuola Genovese155. Той съдържаше факсимилета на избрани документи, публикувани през годините, започващи с текстове от 1614 година на Джероламо Бордони и завършващи с документа Асерето от 1904 година. Томаш си води подробни записки и направи копия на най-важните текстове. После хвърли един поглед на Nuova Raccolta Colombiana156, докато най-накрая, към четири следобед, доволен, върна двата огромни тома. Бе приключил с работата тук и сега го очакваше ново пътуване до друго място и други архиви.
Огромната мавърска кула, издигаща се право нагоре като зъбер, разкъсващ дълбоката синева, хвърляше защитна сянка над каретите, дърпани от коне, спрели на Пласа Вирхен де лос Рейес. Томаш се беше облегнал на портокалово дърво на улица „Матеос Гаго“ и гледаше към малката бронзова фигура на върха на кулата „Ла Хиралда“, която се извисяваше над катедралата и над целия Барио де Санта Крус, стария еврейски квартал, прилепен към Ел Аренал на левия бряг на Гуадалкивир. Това беше живописна част от града с чисти бели улички и пъстри дворове, прозорци с решетки и весели градини с румолящи шадравани сред жасмин и бугенвилии, и внушителни паметници, свидетелство за величието на отминали времена, когато тук са прииждали огромните богатства на Америка.
Томаш, който току-що беше пристигнал в Севиля, усещаше глад и реши да влезе в най-близкия ресторант, който се казваше Бар „Хиралда“. Имаше чувството, че е влязъл в накой арабски souq157; ресторантът беше украсен със сводове и арабески в мавритански стил. Седна на една свободна маса и помоли за менюто.
— Това някога са били бани, господине — поясни келнерът, слаб мъж с мазна кожа, небръснат и с гъст черен мустак, заговаряйки го на портуньол158. Показа му с очи менюто и се предаде на родния си кастилски. — Какво ще поръчате?
Томаш затвори книгата с менюто. Нищо не му хареса.
— Какво ще ми препоръчате?
— Обичате ли tapas159!
— Не е лошо. Донесете ми.
— Добре. С херес160 ли?
— Не е ли по-добре с червено вино?
— Хересът е по-подходящ за тапас, господине.
— Добре, нека да е херес.
За десетина минути масата се напълни с чинийки и чаша отлежал херес, който искреше със златисти отблясъци. Келнерът поясни, че именно съчетанието между хапките и чашата с вино е в основата на андалуския специалитет. Както изглежда, всичко започнало от стария навик да се поставя чинийка върху чашата с херес, за да се похлупи, tapar. С времето започнали да слагат в чинийката маслини или кашкавал, а впоследствие се прибавяли и други хапки. И така неусетно андалусците създали днешните хапки, които представляват пищна картинка от цветове и вкусове, както можеше да се увери португалският гост.
Томаш прекара половин час, похапвайки от мезетата в чинийките, омитайки ги една по една. Несъмненено, мислеше си той, докато се наслаждаваше на всяко парченце от деликатесите на масата, да пътешества беше едно от най-хубавите неща, които можеха да се случат на човек, още повече ако е за сметка на друг; човек се измъкваше от рутината, виждаше нови неща, вкусваше насладите на живота. Нима можеше да има нещо по-приятно от това? Настанил се удобно в Бар „Хиралда“, Томаш опита миди в сос от печен на скара чесън, бяло вино, зехтин, лимонов сок и магданоз; но смесицата от лангуста, рак и скариди със сос винегрет с лук и червени чушки, не му отстъпваше по нищо, както и рибният микс с мариновани зеленчуци, варени яйца, скариди и маслини на шиш; към това се добавяше испанска шунка, кюфтенца, пикантни картофи, салата от печени червени чушки, пържена риба, които опустоши заедно с популярното queso manchego161 и хляб. Реши да приключи с churros162, поръсени със захар. След десерта прецени, че трябва да поработи — едно силно колумбийско кафе.
След обяда излезе на улицата и тръгна пеш по внушителната Пласа Вирхен де лос Рейес, зает с храносмилането. Животът тук сякаш бе спрял, хората изглеждаха спокойни и леко апатични, никой не бързаше за никъде. Мина покрай „Конвенто де ла Енкарнасион“ и като се полюбува на двореца Арсобиспал от другата страна на площада, заобиколи катедралата откъм Пласа дел Триунфо, където бяла колона със статуята на Дева Мария приветстваше оцеляването на Севиля в земетресението от 1755 година, разрушило до основи Лисабон. Стигна до ъгъла с масивната сграда на „Арчиво Хенерал де Индиас“, издигната от червеникаво-кафяви тухли, към които испанците имаха особено предпочитание; същото не можеше да се каже за Томаш, когото побиваха тръпки при вида на материала, навярно, защото му напомняше кланици и арени на кориди.
155
156
157
158
159
160
161
162