Според Фройд любовта е преоткриване. Чрез любовта се опитваме да си върнем изгубеното невинно щастие, което сме изпитвали някога като деца, когато сме живели в мир със света. Любовта всъщност бе проява на неопределеното, неосъзнавано желание да се завърнем в детството, при майчините ласки, и се подхранва от напразното очакване да срещнем отново това изгубено щастие. Томаш стигна до извода, че точно това беше видял в млечнобялото, посипано с лунички лице на Конщанса, когато се беше запознал с нея в Академията по изящни изкуства и се беше разхождал с нея по плажа в Каркавелуш. Бракът беше просто желание да преоткрие рая, който съществуваше само в едно канонизирано кътче в паметта. Не Конщанса беше видял той пред себе си, а един идеализиран образ, мечта, родена от носталгията му по детството, мираж, изплувал от подсъзнателния спомен за щастливите времена. И тъкмо тази мечта беше унищожила Маргарида, с всичките си вродени ограничения. Мълчаливо, без да осъзнава драмата, която го разяждаше отвътре, Томаш линееше от горест, неспособен да се възстанови след травмата от погубените мечти. И след като беше изгубил една илюзия, той бе потърсил утеха в друга.
Вседи ден носеше напредък в размишленията на Томаш, решен да прерови най-съкровената си същност, за да намери отговорите, които търсеше. Сблъсквайки се с последствията от постъпките си и самотата, която го обграждаше, сега вече разбираше по-ясно какво беше потръгнало зле. Беше се опитал да види света по-различен, не такъв, какъвто в действителност беше; с други думи, не живееше с Конщанса и с Маргарида, а с образа за тях, който предварително си беше изградил, живееше с мечти, които не можеше да осъществи. И когато този измислен образ се пръсна на парчета под натиска на житейските обстоятелства, той понесе прекалено тежък удар; но вместо да приеме нещата такива, каквито всъщност бяха, той избяга и потърси спасение в друга илюзия, отърсвайки се от напрежението, което трупаше в разбуненото си подсъзнание. На този етап въпросът, на който трябваше да си отговори, не беше какво беше потръгнало зле, а какво би могъл да предприеме, за да го поправи. И тук се налагаше да направи нова крачка в своето самосъзерцание.
Отговорът се криеше, както му се струваше, в преоткриването на близостта между него и Конщанса. Когато се ожениха, понесени от силните ветрове на въжделенията, те сияеха с излъчваната от мечтите им небесна светлина и непрекъснато споделяха нещо. Връзката между тях през онези първи години на брака им напомняше на Томаш мита, разказан от Платон в неговия Symposium178. Според този мит, първоначално човекът имал четири ръце и четири крака; нещата приели лош обрат, когато това създание решило да предизвика боговете; Зевс, за да го накаже, го разсякъл на две половини, разделяйки човека на една мъжка и една женска част, и двете, обречени да живеят с илюзията, че някой ден ще възстановят изгубеното изначално единство. Такова беше душевното им състояние, когато се ожениха; и двамата искаха да са вечно заедно, търсеха да се слеят в едно цяло и в този копнеж се вписваше и тяхната интимност.
Маргарида, с нейната безкрайна паноплия от проблеми, разби мечтата им за сливане и постепенно ги отчужди един от друг. Дъщеря им се роди и суровата действителност измести сладкото мечтание. Появи се нов приоритет в живота им: да ѝ помагат да живее възможно най-нормално. Вече не крояха планове как да направят от нея необикновеното създание, за което бяха бленували, а просто да ѝ помагат да бъде нормален човек; налагаше се да се задоволят с много по-малко от онова, за което бяха копнели. Ударът ги сломи и докато се съвземаха от жестокото пропадане в реалността, сред парчетата от разбитите им мечти, не им остана време за опити да възстановят разполовеното от Зевс първично създание. Нагърбиха се със задачата да помагат на дъщеря си с упорито примирение, избягвайки да споделят помежду си разяждащото ги разочарование, сякаш самото изговяряне на онова, което таяха в себе си, би могло да утежни положението. Затова потискаха мълчаливо разбунените си души, превръщайки се в актьори в театър на преструвките, кървяха отвътре и външно се усмихваха. Той може би по-силно от нея почувства как светът му се разпада, сякаш мечтите му бяха пясъчен замък, който действителността отнесе с първата по-дръзка вълна. С времето близостта им започна да се топи под прилива на всекидневните трудности, линееща от внезапното прекъсване на нишките, които ги свързваха, сломена от удара, нанесен им от погубените им въжделения, когато научиха, че дъщеря им никога няма да бъде като другите деца.
178