Затворен вкъщи, застанал лице в лице със спомените от разбития му брак, Томаш беше твърдо убеден, че трябва да възстанови тази близост; това беше действителността и той трябваше да я приеме, ако искаше да има някакъв, макар и нищожен шанс да си върне предишния живот е Конщанса.
ТЕЛЕФОНЪТ ИЗЗВЪНЯ И ТОМАШ НЕТЪРПЕЛИВО НАТИСНА МИНИАТЮРНИЯ зелен бутон с надеждата, че се обажда Конщанса. Беше поредното разочарование.
— Hi, Tom — поздрави го Молиарти.
— Здравейте, Нелсън — отговори мрачно Томаш, едва прикривайки огорчението си.
— Не съм ви чувал дълго време. Какво става?
Португалецът въздъхна примирено.
— Не е лесно — извини се той. — Професор Тошкано е измислил ребус, който не успявам да разгадая.
— Но фондацията ви плати пътуване до Генуа и Севиля. Все в нещо трябва сте напреднали?
— Да, безспорно — призна той. Американецът беше прав да негодува, защото го бе оставил в неведение относно хода на проучването. Томаш се прокле, че беше оставил работата на втори план, по-точно казано, просто я беше изоставил. — Добрах се до ценни документи и донесох копия от всички, които ми се сториха важни за изследването. Но проблемът сега е как да отворя сейфа на професор Тошкано. За да направя това, трябва да разреша сложния ребус, оставен от него, който вероятно ще ми даде ключа.
— Не може ли да направите един… как се казваше? Ммм… break in179?
— Предлагате да разбием сейфа? — разсмя се Томаш, развеселен от практичния манталитет на американците. — Невъзможно, вдовицата няма да разреши.
— По дяволите вдовицата! — възкликна Молиарти. — Защо не го направите тайно?
— Нелсън, вие сте луд. Аз съм университетски преподавател, а не апаш. Ако искате да разбиете сейфа без разрешението на вдовицата, отидете на Каиш до Содре и наемете някой крадец, който ще ви свърши работа. Но не и аз.
Молиарти въздъхна от другата страна на линията.
— Okay, okay. Забравете за това. Но искам briefing180 с вас.
— Разбира се — съгласи се Томаш. Хвърли поглед към документите, разхвърляни из хола. — Искате ли да се срещнем утре?
— Да.
— В хотела ли да дойда?
— Не, не в хотела. Мислех да обядвам в ресторанта „Каза да Атия“. Знаете ли къде е?
— „Каза да Атия“? Това не е ли в крепостта Сао Жорже?
— Точно там. Ще се видим в един следобед, sharp181. Okay?
ЗАРАДИ ПРОБЛЕМИТЕ, КОИТО МУ СЕ БЯХА СТРУПАЛИ НАПОСЛЕДЪК, Томаш беше занемарил работата и четенето на Фуко. Обаждането на Молиарти го накара да постави на първо място разрешаването на ребуса на Тошкано, което на свой ред го върна към Надзор и наказание. Беше стигнал до последните страници на книгата, така че успя да я прочете още същата вечер. Затвори книгата, но продължи да се взира в нея; чувстваше се сломен, понеже и сега, въпреки неимоверните усилия, които беше положил, за да се съсредоточи в детайлите, не беше успял да открие никаква нишка, която да го отведе до разгадаването на странния въпрос, формулиран от покойния професор. Но тъй като знаеше, че не може да се откаже, и освен това го очаква заслужена награда, ако успее да доведе изследването до благополучен край, той облече сакото и излезе от къщи; предстоеше му още много работа.
Отскочи до търговския център и се отби в книжарницата, търсейки заглавия от Мишел Фуко. Намери един екземляр от Думите и нещата и го взе, надявайки се да открие в него ключа на ребуса. Преди да отиде на касата обаче, той реши да се възползва от случая и да разгледа книжарницата; беше начин да разведри душата си, освобождавайки се макар и за минути от нервното напрежение, натрупано през последната седмица. Намери сектора с историческите книги и дълго съзерцава Историята започва в Шумер от класика Самуел Ноа Крамер; беше я чел в университета, но му се щеше да я има в библиотеката си в хола до Книгата от Дъглас Макмъртри, изданието на Гулбенкян, и до няколкото тома на История на частния живот, друга негова любима книга.
179
180
181