После се прехвърли при художествената литература, непостоянна негова любов, като се изключи историческия роман, към който изпитваше непрестанен интерес. Намери две книги на Амин Маалуф, които внимателно прелисти; едната беше Скалата на Таниос, а другата — Самарканд. Беше се запознал с творчеството на Малуф чрез Градините на светлината, творба, която пресъздаваше живота на Мани, мъдрецът от Месопотамия, основал манихейството. Почувства се изкушен да си купи и двата романа от ливанския автор, но успя да овладее импулса, животът му беше твърде сложен, за да си губи времето с литература. Въпреки това се позадържа, увлечен в четене и разлистване на различни издания. Пръстите му се докосваха до съвсем различни книги като Креолската нация от Жозе Едуардо Агуалуза и Панталеон и посетителките от Марио Варгас Льоса. Перуанският автор го насочи към чилийската писателка Исабел Алиенде, така че почти неусетно запрелиства Дъщерята на Фортуна. На следващия рафт погледът му бе привлечен от странно заглавие върху красива корица — Богът на дребните неща от Арундати Рой, но усмивката му се върна на лицето, когато зърна Името на розата от Умберто Еко. Страхотна книга, помисли си той, трудна, но интересна. Всъщност никой не беше успял така дълбоко да вникне в средновековния манталитет.
До класическата творба стоеше друга книга от същия автор, Махалото на Фуко. Томаш сви устни; още един клетник, обсебен от Фуко. Еко обаче бе късметлия в сравнение с него самия, помисли Томаш със заговорническа усмивка, не му се бе наложило да се мъчи с философа Мишел Фуко, а с физика Леон Фуко, безспорно по-достъпен. Доколкото си спомняше, Леон Фуко беше човекът, който през XIX век демонстрирал въртеливото движение на Земята чрез едно махало, което сега бе изложено в Музея на изкуствата и занаятите в Париж. Докато гледаше корицата, три думи привлякоха очите му. Еко, махало, Фуко. Смръщи вежди и за момент остана неподвижен, втренчен в думите, крещящи от корицата.
Еко, махало, Фуко.
Бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади непохватно портфейла, разтреперан, възбуден и дръпна измежду банкнотите от петстотин и хиляда шкудо малкото листче, на което беше надраскал ребуса на Тошкано. Ето го и въпросът на историка, в целия си блясък на загадка, която вече беше започнал да смята за неразгадаема:
QUAL O ECO DE FOUCAULT PENDENTE A 545?
КАКВО Е ЕХОТО НА ФУКО, КЛОНЯЩО КЪМ 545?
Очите му зашариха между корицата на книгата и записания на листчето въпрос. Ехо, Фуко, клонящ. Еко, махало, Фуко. Заглавието на книгата беше Махалото на Фуко и беше написана от Умберто Еко. Професор Тошкано го питаше: „Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545?“ На Томаш му просветна, сякаш осенен от божия светлина.
Fiat lux!182
Не в книгите на Мишел Фуко се намираше ключът на ребуса, а в този роман на Умберто Еко за махалото на другия Фуко, Леон. Как можеше да е толкова глупав, удиви се на себе си Томаш. Отговорът на загадката е бил постоянно пред очите му, толкова прост и очевиден, толкова лесен, толкова логичен, но той така се беше вкопчил в Мишел Фуко, че се беше отдалечил от правилния отговор. Всеки би разбрал веднага, че е препратка към махалото на Фуко, но не и той, учен, професор, почитател на философията. Идиот.
Впи отново поглед в книгата, след това — в листчето, очите му запрескачаха от едното до другото, докато вниманието му беше приковано от последния елемент на въпроса, в трите цифри преди въпросителния знак.
545.
С разтреперани пръсти, сякаш умираше от глад, а бе попаднал на пиршество, достойно за крале, той запрелиства книгата е непохватна припряност, нетърпелив да открие отговора, и спря, когато намери страница 545.
XII
КВАРТАЛЪТ АЛФАМА БЛЕСТЕШЕ В ЦЯЛАТА СИ ЖИВОПИСНА ПРЕЛЕСТ, с порутените фасади на старите къщи, с балкони, отрупани със саксии и проснати дрехи пред големите прозорци. Чужд на зрелището, което представяше кварталът, преливащ от живот, Томаш вървеше с наведена глава, впил погледа си в каменната настилка на стръмните улички и безкрайните стъпала към крепостта, с вечната чанта с документи в дясната ръка, като тежко бреме, което влачеше нагоре по хълма. Не обръщаше внимание нито на приятните кафенета с маси на открито, нито на оживените кръчми и бакалници, нито на антикварните магазинчета и пъстрите занаятчийски дюкянчета, притиснати едно до друго в тесните криволичещи улички; изпълнен с облекчение, стъпи на Руа ду Шао да Фейра, премина през Порта де Сао Жорже и най-накрая се озова зад стените на крепостта Сао Жорже.
182