Чарлз Броко
Кодът на Атлантида
(Томас Лурдс - 1)
1.
„Ком ал-Дика“
Александрия, Египет
16.08.2009
Томас Лурдс се лиши от комфорта на просторната лимузина с неохота и необичайното усещане, че предстои нещо лошо. Обикновено се радваше да говори за работата си, особено когато се очертаваше и възможност да измъкне пари за археологически проекти, в които вярваше.
Не и днес.
В непоносимата жега на египетското пладне той пусна кожената раница в краката си и се загледа към огромния римски театър, открит от легионите на Наполеон Бонапарт при строежа на ново укрепление.
Макар обектът да бе проучван през последните, двеста години — отначало от иманяри, а след това от учени, търсещи мъдростта на древните времена, — полско — египетската мисия, основана тук преди повече от четиридесет години, продължаваше да прави изумителни открития.
Вкопаният в земята „Ком ал-Дика“ представляваше полукръгъл амфитеатър недалеч от железопътната гара на Александрия. На пристигащите пътници им бе достатъчно да изминат съвсем късо разстояние, за да видят древната сцена. По улиците „Наби Даниел“ и „Хурия“ минаваха коли. Древният и модерният свят се прегръщаха на това място.
Театърът имаше тринадесет мраморни нива с грижливо номерирани места за осемстотин зрители, а историята му проникваше далеч назад в миналото и обхващаше едва ли не целия античен свят. Белите мраморни блокове, добивани в Европа, били докарани в Африка. Мала Азия осигурила зеления мрамор. Червеният гранит идвал от Асуан. Геометрични мозаечни мотиви красяха кулисите. Зад театъра се издигаха римски къщи и бани. Комплексът беше символ на достиженията на великата империя, която го бе създала.
Лурдс впери поглед в огромното каменно съоръжение. Когато Птолемей бил още младеж и великите дела тепърва му предстояли, „Ком ал-Дика“ вече е бил тук със своите представления, концерти и — ако някои от надписите по мраморните колони са преведени вярно, в което Лурдс не се съмняваше — борби.
Усмихна се при мисълта, че Птолемей може би е седял на някоя от тези седалки, забил нос в книгите си. Или поне си е мислил за тях. Било е нелепо, все едно професор по лингвистика от Харвард да ходи на световно първенство по кеч. Лурдс беше точно такъв и не следеше първенствата. Но му харесваше да си мисли, че Птолемей го е правил.
Макар да бе идвал тук много пъти, гледката неизменно събуждаше у него желанието да знае повече за хората, живели през онези години, когато театърът е бил нов и препълнен. Историите им почти не бяха оцелели до днес. Много било загубено с унищожаването на Александрийската библиотека.
За момент си представи какво ли е било да вървиш из залите на прочутата библиотека. Според мълвата колекцията й възлизала най-малко на половин милион свитъка, в които уж се съхранявало цялото световно познание от онова време. Имало трактати по математика, астрономия, древни карти, ръководства по животновъдство и земеделие. Можели да се намерят и произведенията на големите писатели, сред които изгубените вече пиеси на Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан и Менандър — автори с такъв талант, че оцелелите им творби се поставяха и до днес. И това далеч не било всичко.
Много образовани и умни мъже идвали тук от цял свят, за да допринесат с труда си за богатството на древната библиотека и да почерпят мъдрост от нея.
И всичко това било разбито, изгорено и изтрито от лицето на земята.
В зависимост от господстващата конюнктура политически коректната научна общност твърдеше, че съсипването станало, по заповед или на римския император Юлий Цезар, или на Теофил Александрийски, или на халиф Омар. Или пък и на тримата, всеки в своето време. Който и да е главният виновник, всички прекрасни писания изгорели, превърнали се на прах и изчезнали. Заедно с пазените в тях тайни и мъдрост. Поне засега. Лурдс все още таеше надежда, че и до днес все някъде може би съществува съкровищница, която съхранява тези творби. Може би през онези превратни години някой се е погрижил да запази свитъците, като ги е скрил на сигурно място или им е направил преписи.
Огромната пустиня около града все още пазеше своите тайни, а сухите нажежени пясъци са идеалното хранилище за свитъци от папирус. Подобни съкровища продължаваха да се появяват на бял свят — често в ръцете на иманяри, но понякога и изпод лопатата на археолога. Учените могат да прочетат само онова, което отново излезе на бял свят. Кой знае колко още скривалища очакват да бъдат открити?