През последните три години, само няколко дни преди четиридесет и четвъртия си рожден ден, той бе приет в Обществото на Квирин — тайна група, в която влизаха най-влиятелните хора, държащи най-ревниво пазените тайни на Църквата.
Повечето от тези тайни бяха маловажни — папски грешки, незаконни деца на кардинали и архиепископи или високопоставени свещеници, които обръщаха прекалено много внимание на невръстните църковни прислужници. Това бяха неща, които можеха да се уредят тихомълком, макар това да ставаше все по-трудно в епоха, в която всичко предизвикваше моменталния интерес на медиите. Историите за сексуални извращения напоследък не даваха нито миг покой на Църквата, тормозеха я до дъно и я караха да изглежда слаба. През 2006 г. един свещеник дори бе обвинен в убийство по особено отвратителен начин.
Раните на любимата Църква тревожеха Мурани.
През последните три години той напълно се убеди, че папите преди него (мислеше за себе си като за папа, защото не се съмняваше, че един ден ще стане такъв) са прахосвали властта си и непрекъснато са отстъпвали от онова, което им принадлежеше по право. Хората се нуждаеха от вяра. Без нея те не можеха да разберат всички объркващи неща, от които бяха част само по силата, че ги има на този свят. Огромните маси се водеха от животинска паника. А да бъдеш истински вярващ означаваше да бъдеш истински каещ се и боязлив.
Съвършеният страх беше нещо прекрасно.
Обичаше да го всява.
Смяташе да върне отново на този свят страха от папската власт.
Като дете често беше седял на коляното на майка си и бе слушал разкази за миналото на Църквата. В онези времена папската благословия можела да направи кралете по-могъщи, войните — по-продължителни или по-кратки, да подбужда завоевателни походи и да събаря империи. Светът е бил по-добре организиран и управляван, когато папската власт е била абсолютна.
Мурани копнееше за такава власт. Баща му се бе отрекъл от него, но майка му също произлизаше от богато семейство. Мурани щеше да получи от нея онова, което баща му откажеше да му даде.
Един ден, когато стане папа (а той бе сигурен, че този ден не е далеч), щеше да пречупи баща си и да го накара да признае, че избраният от сина му път — даже не път, а съдба — носи повече власт от всичките му нечестни печалби.
Съсредоточен в мислите си, Мурани излезе от пределите на Ватикана и забеляза тъмносиния хамър на Галардо, който го чакаше край тротоара.
Галардо се пресегна през мястото до себе си и отвори вратата. Мурани се качи на стъпалото и се настани в седалката.
— Имаше ли други неприятности в Александрия? — попита той.
Галардо се озърна през рамо, намери дупка в движението и майсторски я зае. Поклати глава и се намръщи.
— Не. Измъкнахме се чисти. Не оставихме нищо, което би могло да ги доведе до нас. Онези от телевизията ще се заемат със следващата голяма история. Винаги правят така. А Лурдс е университетски професор. Дребна прашинка на фона на всичко важно. Какъв проблем би могъл да ни създаде?
— Но той е и един от най-ерудираните хора на планетата, когато стане въпрос за езици.
— Значи знае как да казва „Моля, не ме убивайте!“ на няколко езика. — Галардо се усмихна. — Не съм особено впечатлен. Жената с него струваше повече от десет професори. Самичка ни попречи да убием свидетелите. Но тя е само жена. Макар че тя намери онова, което толкова искаш.
— Къде е то?
— Ей там е тайникът — каза Галардо и посочи с месест пръст към пода пред мястото на пътника.
— В колата? — Мурани впери поглед в постелката.
— Да. Просто натисни. Силно. И завърти надясно.
Мурани изпълни указанията и част от пода се надигна едва забележимо. Ако нямаше точни инструкции какво да прави, никога нямаше да успее.
Ръцете на кардинала леко трепереха, докато се протягаха към скритата кутия. Това го изненада. Никога не бе проявявал каквато и да било физическа слабост. Беше израснал с много строг възпитател и се бе научил да не издава чувствата си, освен ако не го иска.