А сега можеше да се окаже, че там се е намирала Атлантида. Откакто Платон беше описал прочутия град, станал жертва на природна катастрофа и потънал в морето, цялото човечество говореше за чудесата, които сигурно се криеха сред останките на изгубената цивилизация. Из посветените на конспирации сайтове непрекъснато циркулираха твърдения, че Атлантида е била град на велики учени, магьосници и дори на пришълци от космоса.
Никой не знаеше истината.
Никой, освен Обществото на Квирин.
И кардинал Стефано Мурани.
А той не смяташе да споделя с никого това знание.
— Честно казано, и аз се питам защо Църквата се интересува толкова много от това място — рече Галардо.
Мурани продължи мълчаливо да чете статията. За щастие в нея нямаше нищо съществено. Липсваха конкретни факти, имаше само журналистически предположения. Цитираше се отец Емил Себастиан, ръководителя на разкопките, според когото Ватикана проявявал интерес към откриването на всеки артефакт, който би могъл да има нещо общо с Църквата. Една отделна колонка, която бе далеч по-достоверна, описваше предишните участия на отеца в различни археологически експедиции. Посочваше се, че е архивар във Ватикана.
— Пътищата на Църквата са загадъчни — каза Мурани, но си мислеше, че репортерът сигурно щеше да прояви по-голям интерес и да стане по-настъпателен в търсенето на истината, ако знаеше истинската област, в която работеше отец Себастиан. Титлата археолог едва докосваше онова, с което отецът се занимаваше в действителност. Той се беше добрал до далеч повече тайни, отколкото някога щеше да издаде.
— Какво ще правите с отец Себастиан? — попита Галардо.
Мурани сгъна вестника и го метна обратно на задната седалка.
— Ще напишем хвалебствени писма за усилията му.
— Какви усилия?
— За разкриването на миналото на Църквата.
— Нима Църквата е имала присъствие в онзи район? — Галардо поклати със съмнение глава. — От онова, което четох и видях по CNN, онази част от испанските тресавища е кажи-речи под водата от хиляди години.
— Може би.
— И Църквата е била там?
— Може би. Църквата е била из цяла Европа още от самото начало на своето съществуване. Провеждаме важни разкопки къде ли не.
Известно време Галардо шофираше мълчаливо.
Мурани се замисли за ситуацията. Не беше предполагал, че разкопките в Кадис ще привлекат толкова много внимание. Това можеше да се превърне в проблем. Обществото трябваше да върши делата си в абсолютна секретност.
— Мога да ида до Кадис — предложи Галардо. — Да огледам и да ти разкажа какво съм открил.
— Още не. Имам друга работа за теб.
— Каква?
— Открих друг предмет, който искам да ми донесеш.
— По-точно?
Мурани извади едно DVD и лист от вътрешния джоб на сакото си.
— Цимбал.
— Какъв символ? — не разбра Галардо.
Мурани разгъна листа и му показа глинения цимбал — сивкаво зеленикав диск на черен фон.
— На диска има по-конкретна информация относно местоположението му.
Галардо взе DVD-то и го пъхна в джоба си.
— Не може ли някой друг да го намери?
— Само ако знае къде да търси.
— Каква конкуренция да очаквам?
— Не по-голяма от онази в Александрия.
— Един от хората ми още повръща каша след онзи куршум в стомаха.
— Пука ли ти? — попита Мурани.
— Не — отвърна Галардо и го изгледа.
— Тогава продължавай да търсиш — каза Мурани и прегърна кутията със звънеца.
— Ще струва скъпо.
Кардиналът сви рамене.
— Ако ти трябват още пари, просто се обади.
Галардо кимна.
— И къде е този цимбал?
— В Рязан, Русия. Бил ли си там?
— Да.
Мурани не се изненада. Галардо беше обиколил доста места.
— Имам адреса на доктор Юлия Хапаева. Цимбалът е у нея.
Галардо кимна.
— Какъв доктор е?
— По археология.
— Май здравата се интересуваш от лингвисти и археолози.
— Точно при тях изникват тези неща. Нищо не мога да направя.
— Хапаева и Лурдс познават ли се?
— Да. Като колеги и като приятели. — Предварителните му проучвания бяха разкрили тази връзка. — Доктор Хапаева често се съветва с професор Лурдс.