— Професор Лурдс.
Вдигна раницата и се обърна да види кой бе произнесъл името му. Знаеше какво е видял другият. Беше висок, строен от дългите години игра на футбол. Късо подстригана черна четина обрамчваше волевата му брадичка и смекчаваше твърдите очертания на лицето му. Вълнистата му черна коса беше достатъчно дълга, за да пада върху лицето и да покрива върховете на ушите. Посещенията при бръснаря му отнемаха прекалено много ценно време, затова си ги позволяваше само когато вече не можеше да се понася. Този момент приближава, каза си той, като отметна кичур коса от очите си. Носеше къси панталони и риза в цвят каки, туристически обувки, австралийска шапка и слънчеви очила — всичко това доста износено и с похабени ръбове. Изглеждаше точно като работещ египтолог и силно се различаваше от туристите и амбулантните търговци, които сновяха из старите амфитеатри.
— Мис Крейн — поздрави той.
Лесли Крейн пристъпи към него. Мнозина мъже се обърнаха след нея. Лурдс не можеше да ги съди. Крейн бе красавица, златокоса и зеленоока, облечена в шорти и бяла ленена блуза без ръкави, която подчертаваше загорялата й стройна фигура. Имаше вид на около двадесет и четири годишна, с петнадесет години по-млада от него.
Ръкуваха се.
— Страшно се радвам, че най-сетне се срещаме лице в лице. — Имаше отривист английски акцент и плътният й контраалт звучеше гальовно и успокояващо.
— Аз също очаквах с нетърпение този момент. Имейлите и телефонните разговори не могат да заместят срещата на живо. — Макар че и двата начина на комуникация бяха бързи и помагаха на хората да държат връзка помежду си, Лурдс предпочиташе да си има работа със самия човек или с хартия. В това отношение беше своеобразен анахронизъм — все още отделяше време да пише дълги писма на приятели, които му отговаряха със същото. Вярваше, че писмата са важни, особено когато някой искаше да наблегне на нещо и да изложи мислите си, без да бъде прекъсван. — Ръкуването си има своите преимущества.
— О — отвърна тя. Сякаш едва сега забеляза, че ръката й все още стиска неговата, и я пусна. — Извинете.
— Няма проблем.
— Доволен ли сте от хотела си?
— Разбира се. Великолепен е. — Телевизионната компания го бе настанила в петзвездния „Шератон Монтаза“. С изгледа към средиземноморския бряг на север и летния дворец и градините на крал Фарук на юг престоят там беше невероятно изживяване. — Но е толкова наблизо, че можех да дойда и пеша. Все пак лимузината беше чудесна. Университетските професори не са точно рок звезди.
— Дреболия — отвърна Лесли. — Наслаждавайте й се. Искахме да ви покажем с какво нетърпение очаквахме да работим с вас по този проект. Отсядали ли сте преди това там?
— Не — поклати глава Лурдс. — Все пак съм просто един скромен професор лингвист.
— Не омаловажавайте познанията и опита си. Ние определено не го правим. — Лесли го зашемети с ослепителна усмивка. — Не сте просто професор лингвист. Преподавате в Харвард и сте учили в Оксфорд. Работата ви трудно би могла да се нарече скромна. Вие сте един от най-големите специалисти по древни езици в света.
— Повярвайте ми, доста учени биха оборили това твърдение.
— Но не и „Древни светове, древни народи“ — увери го Лесли. — Когато завършим сериите, светът ще ви възприема точно като такъв.
„Древни светове, древни народи“ беше името на програмата, продуцирана от „Джейнъс Уърлд Вю Пикчърс“, филиал на британската BBC. Тя представяше интересни моменти от историята на различни народи, а впечатляващи водещи като Лесли Крейн, интервюираха видни специалисти.
— Усмихвате се. — Лесли се ухили и изведнъж се подмлади още повече. — Нима се съмнявате в мен, професор Лурдс?
— Не във вас — отвърна той. — По-скоро в многобройната публика. И моля ви, наричайте ме Томас. Искате ли да повървим? — Той посочи с брадичка към сенчестия район наблизо. — Поне колкото да се махнем от проклетото слънце?
— Разбира се. — Лесли закрачи редом с него.
— Сутринта споменахте, че сте ми приготвили предизвикателство — напомни Лурдс.
— Да не сте се притеснили?
— Не кой знае колко. Обичам предизвикателствата. Но главоблъсканиците ме правят донякъде… любопитен.
— Нима любопитството не е най-добрият инструмент за един лингвист? — попита тя.
— Мисля, че най-добрият е търпението. Макар че често полагаме сериозни усилия, за да се въоръжим с него. За да се опише интелектуалният живот на един народ или империя, било то история, математика, изкуства или науки, е било необходимо доста време. За съжаление още повече време е нужно на съвременните учени да разчетат древните произведения, особено когато езиците, на които са били написани, вече не съществуват. Знаете, че повече от хиляда години в целия свят не е имало никой, който да може да чете египетските йероглифи. Трябвало е търпение, за да се намери верният ключ, и още по-голямо — за да се дешифрира скритият в тях смисъл.