— Познавам Юлия, съпруга й и децата й доста добре.
— О.
Лурдс прочете първия имейл.
Скъпи Томас,
Надявам се писмото да те намери в добро здраве и на прага на някое вълнуващо откритие. Аз самата попаднах на нещо интересно. Ако имаш време, ще се радвам да се консултирам с теб. Щях да ти се обадя, но все още не зная дали си заслужава да те безпокоя.
Всичко добро,
Трите следващи съобщения бяха с подобно съдържание и по-скоро бяха пратени за всеки случай, ако първото случайно се е изгубило. Университетският сървър често въртеше подобни номера.
Четвъртото вървеше с първия прикрепен файл. Лурдс щракна върху него и изчака да се запише на твърдия диск.
Снимката моментално сграбчи вниманието му. Той затрака по клавиатурата и уголеми изображението, за да вижда по-добре надписа върху повърхността.
— Прилича ми на някакво древно фризби — обади се Лесли. — Или на чиния.
— Нито едното, нито другото — каза Лурдс. — Това е цимбал.
— Символ? На какво?
— Музикален инструмент. — Развълнуван, Лурдс използва мишката и клавиатурата, за да отвори една от снимките на звънеца.
— Какво правиш? — Лесли се наведе към него и надникна над рамото му. Косата й леко докосна бузата му.
— Забеляза ли надписа върху цимбала? — Знаеше, че гласът му се е стегнал от вълнение. Самият той го чувстваше много добре.
Лесли се поколеба.
— Мислиш ли, че прилича на онзи върху звънеца?
— Прилича на надписа върху звънеца.
— Ще трябва да ти се доверя. Ти си специалистът.
— Така е — съгласи се Лурдс. Впери поглед към знаците върху цимбала. Не можеше да ги разчете, също както онези от звънеца.
Стана и отиде до раницата си, която лежеше на стола до леглото. Затършува в нея и извади мобилния си телефон и малък телефонен указател. Затърси името на Юлия Хапаева. Имаше два номера — домашен и сателитния, който ползваше в работата.
Предположи, че покрай находката Юлия сигурно още работи въпреки късния час. Набра служебния номер.
Обърна се към монитора и се загледа в двете изображения. Нямаше съмнение, че надписите си приличаха. Какъвто и да беше използваният език, предметите имаха обща история.
Телефонът продължаваше да звъни, но никой не вдигаше.
Рязан, Рязанска област
Русия
19.08.2009
Юлия се протегна и гръбнакът й изпука. Много хора си мислеха, че най-трудната част от работата на археолога е копаенето. Изравянето на артефакти от земята обаче беше истинско удоволствие в сравнение с това да седиш зад бюрото и часове наред да си блъскаш главата над тях.
Трябва да си починеш и да ги погледнеш на свежа глава. Знаеше, че е така. Беше останала тук възможно най-дълго, но вече наистина се бе преуморила. Не си спомняше друг път да е блокирала до такава степен.
Реши да се обади вкъщи и да се прибере. Взе цимбала от масата и тръгна да прекоси помещението, за да прибере находката в шкафа.
И тогава видя застаналия на прага мъж.
Рязко спря и го зяпна. Веднага я обзе страх от размерите му и грубата му физиономия.
— Говорите ли английски? — попита я той на родния й език.
— Кой сте вие? — остро отвърна Юлия. — Как стигнахте тук?
Мъжът се усмихна, но лицето му не изглеждаше дружелюбно. Усмивката му беше студена като на хищна акула.
— Говоря малко руски, но не достатъчно, да проведем разговора, който искам — каза той и пристъпи напред.
Юлия направи крачка назад.
— Вие сте професор Хапаева, нали? Вие пускахте обяви в интернет за това нещо? — попита мъжът и кимна към цимбала в ръцете й.
— Махайте се оттук, преди да съм извикала охраната — отвърна Юлия, като се мъчеше гласът й да прозвучи решително.
Мъжът не й обърна внимание и посегна към цимбала.
Юлия отново отстъпи назад. Не й оставаше много място за маневриране.
Изведнъж в ръката на мъжа се материализира пистолет.
В същия миг отвън прозвучаха приглушени изстрели. Юлия знаеше какво представляват резките звуци. И преди беше имала вземане-даване с оръжия. Наташа се бе опитала да я научи да стреля, но Юлия се оказа безнадежден случай. Накрая се разбунтува и заяви, че дори и да се научи да използва пистолет, никога не би държала оръжие в дома си при децата.