Разнесоха се още изстрели.
Мъжът заговори на италиански, но пистолетът в ръката му не трепна нито за миг.
Юлия успя да разпознае езика, но не и да разбере какво казва. Отначало си помисли, че мъжът говори на нея, но после забеляза тънкия колкото молив микрофон на бузата му.
— Коя е жената, която излезе от сградата? — попита той.
Наташа! Кръвта се смрази във вените й и сърцето й прескочи.
— Коя е тя? — Мъжът пристъпи напред и я сграбчи за ръката.
Цимбалът едва не се изплъзна от ръцете й. Улови го в последния момент.
Отново проехтяха изстрели.
— Коя е тя? — Мъжът насочи дулото към лявото й око.
— Сестра ми — изграчи Юлия. Чувстваше се ужасно, че я издава, но отчаяно жадуваше отново да види децата си. Не искаше да растат без нея. — Наташа. Тя е полицейски инспектор. — Събра целия си кураж. — Вече сто на сто е уведомила полицията.
Мъжът изруга и грабна цимбала от ръцете й.
Юлия си помисли, че може да се махне, че думите й и оръжието на Наташа са го подплашили. Дори когато светлина от дулото я ослепи и главата й отлетя назад към стената, тя си мислеше, че ще се измъкне от всичко това жива.
После пустотата я погълна и всичко потъна в мрак.
Наташа Сафарова тичаше в тъмното, а сърцето й биеше като пневматичен чук. Онези мъже бяха дошли за Юлия. Тази мисъл направо крещеше в главата й.
Куршумите свистяха в нощта и се забиваха в земята и дърветата около нея, докато спринтираше обратно към сградата. Тичешком презареди оръжията си и пъхна левия пистолет в джоба на шлифера, за да може да използва сателитния си телефон.
Набра спешния номер на полицията.
— Рязанско полицейско управление — лаконично обяви мъжки глас.
— Обажда се инспектор Сафарова от Московския отдел — бързо каза Наташа. Два изстрела придружиха думите й. Добави личния си номер. — Нападната съм в района на университета.
— От кого, инспекторе?
— Нямам представа. — Един куршум се заби в дървото на сантиметри от главата й. — Пратете някого. Веднага!
— Слушам, инспекторе.
Наташа затвори телефона. Чувстваше се ободрена, че дежурният не се бе опитал да провери самоличността й. Москва беше само на три часа път с влак, а дори в столичния отдел нямаше много жени инспектори.
През пространството между сградите зад нея затанцуваха сенки. Наташа вдигна пистолетите си и стреля към тях.
Чу се болезнен вик и една от сенките политна напред и се строполи на земята. Останалите отстъпиха назад и се скриха.
Наташа се затича с всички сили и заобиколи зад блока до онзи, в който беше оставила Юлия.
Галардо се взираше в мъртвата жена. Куршумът бе обезобразил лицето й. Сравни остатъка от него със снимката в прозрачния джоб от вътрешната страна на маншета си. Нямаше съмнение, че беше онази, която бе пратен да ликвидира при нужда.
Коленичи и извика един от хората си, който го беше придружил в лабораторията. Подаде му цимбала. Мъжът го пое внимателно и го постави в специално приготвената кутия, в която щяха да го пренесат.
Галардо бързо прерови джобовете на убитата. Извади всичките й вещи, прибра ги в найлонова торба и я затвори. Съмняваше се, че сред нещата ще се намери нещо ценно, но имаше един оптичен диск, който изглеждаше обещаващо.
Изправи се и махна с ръка към помещението.
— Изгорете всичко — нареди той.
Двама от хората му тичешком разляха запалителни течности на пода. Острата миризма на алкохол изпълни застоялия въздух.
Трети стоеше на изхода с карабина в ръце.
Галардо се върна в малкия кабинет в дъното, привлечен от синия блясък на компютърния екран.
Показваше списък съобщения. Някои бяха на кирилица, но имаше и на латиница.
Едно от имената привлече вниманието му.
Томас Лурдс
Изруга, спомняйки си невероятния късмет на професора в Александрия. А сега името му се появяваше тук.
Галардо не беше от хората, които вярваха в късмета, бил той добър или лош, но не можеше да понася настойчивостта на съдбата. Постоянната поява на Лурдс в гоненицата за артефакти за Обществото на Квирин го раздразни.
Заслуша се в изстрелите и заговори в микрофона.
— Какво, по дяволите, става навън, Фарук?
— Жената е — отвърна арабинът. — Археоложката.