Заслепена от сълзите и химикалите, в борба с физическата и емоционалната болка, която я разтърсваше, Наташа едва различаваше малкия правоъгълник. Усети, че мъжът не представлява заплаха, и реши да се довери на инстинкта си.
— Трябва да я махнем оттук — каза тя.
Двамата заедно вдигнаха тялото на Юлия и го изнесоха навън, преди огънят да ги погълне.
Пожарникарите отнесоха тялото до линейката. С усилие на волята Наташа се стегна и отстъпи от бездната на отчаянието. Сцената тук изглеждаше като многото други, които бе виждала из цяла Москва. Уреждащи сметките си мафиоти, сблъсъци между наркопласьори и лов на убийци — всичко това се смесваше в един сюрреалистичен коктейл, от който главата й бе на път да се пръсне.
Полицаите пристигнаха заедно с пожарната, но останаха извън оградения от огнеборците район. Неколцина вече бяха започнали да разпитват свидетелите.
Наташа седна до Юлия. Беше сигурна, че убийците на сестра й са се измъкнали.
Огънят обхвана и първия етаж, но силните водни струи постепенно го накараха да отстъпи.
Иззвъня мобилен телефон.
Наташа автоматично бръкна за своя, но щом го извади, видя, че не звъни той. Обърна се към Юлия. Острият звук идваше от лабораторната престилка на сестра й.
Извади сателитния телефон и прикри слушалката с тяло.
— Ало?
— Юлия? — Гласът беше характерен, говореше с лек акцент.
— Кой се обажда? — попита на руски Наташа.
— Томас Лурдс — отвърна гласът. — Извинявай, че се обаждам по това време, но е важно. Току-що видях цимбала, върху който работиш. Свързан е с един артефакт, на който попаднах наскоро.
Мъжът се поколеба.
Наташа се насили да запази спокойствие. Човекът от другата страна не звучеше като някой от онези, които бяха убили Юлия. А името му май й беше познато. Сигурна беше, че сестра й го е споменавала.
— Искам да ти кажа, че артефактът може да е свързан с опасност — продължи мъжът.
— Извинете — каза Наташа. — Как казахте, че ви е името?
Лурдс не отговори веднага.
— Вие не сте Юлия — обвинително рече той.
— Казвам се Наташа Сафарова. Аз съм…
— Сестрата на Юлия — довърши Лурдс. — Тя често говори за вас.
За момент болезнената вълна я заля и парализира езика й.
— Аз съм колега на Юлия — каза Лурдс. — Мога ли да говоря с нея?
— В момента не.
— Важно е.
— Ще й оставя съобщение.
Лурдс помълча известно време.
— Кажете й, че според мен животът й може да е в опасност. Обаждам се от Александрия в Египет. Разполагах… за съвсем кратко… с един артефакт, който вероятно е свързан с цимбала, за който ми писа. Преди няколко дни ни нападнаха някакви мъже и го взеха. Убиха двама души. Това са опасни хора.
— Ще й предам. — Наташа се насили да не поглежда към тялото на Юлия. — Имате ли телефон, на който да се свърже с вас?
Прибра пистолета в джоба си и бързо записа номера в бележника си, като придържаше апарата на рамото си.
— Помолете я да ми се обади при първа възможност. И й предайте, че се извинявам за нехайството да не отговоря на имейлите.
Наташа си отбеляза да провери и имейла на Юлия. Обеща, че ще изпълни молбата му, след което затвори.
Погледна към тълпата и забеляза един млад полицай в униформа. Повика го и след като се представи, попита за името на инспектора по случая и къде може да го намери. После нареди на полицая да наглежда тялото на Юлия.
— Сигурна ли сте, че сте ранила някои от тях, инспекторе? — любезно попита капитан Юрий Голев. Беше грубоват четвъртит мъж, наближаващ шейсетте. Косата му беше сребриста, но мустаците и веждите си оставаха черни. Долепи цигарата до устните си и дръпна силно. Сигналните светлини на пожарните и полицейските коли хвърляха дълбоки сенки под тъжните му очи.
— Убих поне двама от тях — отвърна Наташа.
Голев махна с цигара към откритото пространство, където униформени полицаи претърсваха района с фенери.
— Тогава къде са телата им?
— Очевидно са ги взели със себе си — отвърна Наташа.
— Очевидно — повтори Голев, но не звучеше искрено. — И защо тези хора са дошли да търсят сестра ви?
— Не зная.
Голев я погледна.
— Или може би са търсели вас.
— Никой не знаеше, че ще идвам тук. А Юлия беше на това място от доста дни.