— Мислех, че спиш — отвърна той и се облегна в седалката си.
— Спях. Успя ли да попаднеш на нещо?
— Не. — Лурдс отпи глътка вода. — Къде ли не търсих повече информация за звънеца и цимбала, но явно такава не съществува.
— Това необичайно ли е?
— Става въпрос за хиляди години история. Много неща са успели да изчезнат за това време.
— Но не и важните.
— А какво ще кажеш за класическия египетски език? Той изчезнал за повече от хилядолетие. Чист късмет е, че сме успели да го извадим отново на бял свят. — Лурдс й се усмихна. Наивността й му харесваше. — А би ли нарекла ядрените оръжия важни?
— Не разбирам.
— Съединените щати са изгубили седем от Втората световна война насам. И това са само потвърдените случаи. Може да са били и повече. Да не говорим за всички онези, които „изчезнаха“ след краха на Съветския съюз.
— Но това са секретни неща — рече Лесли. — Никой не би трябвало да знае за тях.
— Може пък звънецът и цимбалът също да са били секретни.
Лесли се вгледа с още по-голям интерес в него.
— Така ли мислиш?
— Свързах се с неколцина познати от музеи и частни колекции и със застрахователни компании. Когато звънецът изчезна, реших, че противниците ни може да са откраднали и други свързани с него артефакти. Не попаднах на абсолютно нищо, с изключение на цимбала, а това според мен означава, че съществуват съвсем малко подобни предмети.
— Значи смяташ, че звънецът и цимбалът са уникални?
— Все още не съм готов да го твърдя със сигурност, но да.
— И че другите ги издирват.
— Именно.
— Значи звънецът и цимбалът са се намирали толкова далеч един от друг… и са сравнително неизвестни. Не са били притежание на колекционер или институция. А когато се появяват на бял свят, излиза, че някакъв крайно безскрупулен тип се мъчи да се добере до тях. Залагам репутацията си, че ще разбереш защо.
— Има нещо в цялата работа — каза Лурдс. — Иначе никой не би тръгнал да убива заради тези предмети.
Международно летище „Домодедово“
Москва, Русия
21.08.2009
След като взеха куфарите си — единственият багаж, с който бяха тръгнали от Александрия — Лурдс и Лесли минаха през тунела към контролно-пропускателния пункт в терминала.
Лурдс погледна часовника си и откри, че по местно време е малко след пет сутринта. Не беше почивал по време на полета и се чувстваше изморен. Обикновено спеше като новородено в самолет, но този път умът му бе зает с куп неща. Лесли пък, от друга страна, се беше наспала доста добре.
Наредиха се на опашка с останалите пътници. Лурдс се загледа към групичката униформени служители от охраната на Ийст Лайн Груп.
Един от мъжете го фиксира с мъртвешките си сиви очи, след което хвърли поглед върху снимката в ръката си.
— Мистър Лурдс?
— Всъщност професор Лурдс — отвърна той. Не се опита да крие кой е. Щом от охраната разполагаха с негова снимка, несъмнено знаеха, че е в списъка с пътниците.
— Елате с мен, моля.
— Защо?
— Без въпроси — каза мъжът. — Елате с мен.
Лурдс явно не се размърда достатъчно бързо, мъжът сграбчи с желязна хватка ръката му и го издърпа от опашката.
— Какво става? — попита Лесли и се помъчи да ги последва.
Един млад мъж от охраната се изпречи пред нея и я задържа.
— Не — каза той.
— Не можете да правите така! — запротестира Лесли.
— Вече го направихме — каза младият мъж. — Моля, върнете се в опашката. В противен случай ще бъдете задържана или депортирана.
Лесли впери поглед към Лурдс.
— Няма да е зле да се свържеш с Държавния департамент. — Лурдс се мъчеше да изглежда спокоен, сякаш подобни неща му се случваха всеки ден. Естествено, това не беше така и той с изненада откри, че всъщност е доста уплашен. Едно е да си гост в чужда страна. А съвсем друго — да се отнасят с теб като с държавен враг.
7.
Международно летище „Домодедово“, арест
Москва, Русия
21.08.2009
Лурдс се опита да запази спокойствие, докато седеше в килията, макар да му се струваше, че голите стени без прозорци се готвят да го смажат. Сивата боя допълнително нагнетяваше мрачната обстановка; той имаше чувството, че тя изсмуква целия живот и цвят от помещението и от всичко вътре, в това число и от него. Централната част се заемаше от очукана дървена маса и три стола. Столът на Лурдс беше единственият от тази страна на масата. Стените сякаш излъчваха спомени от бруталните разпити, провеждани тук. Новата Русия може и да не използваше в същите размери тактиката на силна ръка от времето на стария Съветски съюз и на царската полиция преди революцията, но Лурдс знаеше, че онези, които го бяха затворили тук, искаха да го накарат да си спомни за онова жестоко минало.