Бяха взели компютъра, багажа и мобилния му телефон.
Знаеше, че го наблюдават. По голите сиви стени нямаше огледало или затъмнено стъкло, така че вероятно го следяха със скрити камери, вградени в стените или тавана. Всеки път щом се изправеше да раздвижи краката си, пазачът се появяваше на вратата и му казваше да си седне на мястото.
Жената, която влезе, беше прекрасна. Гъста червена коса падаше като водопад върху раменете й. Топлите й кафяви очи го изгледаха преценяващо. Беше облечена в сив делови костюм, който още повече подчертаваше косата и бялата й кожа.
Без да се замисли, Лурдс се изправи на крака. Родителите му го бяха възпитали толкова добре, че уроците казваха своето дори в ситуация като тази.
Жената обаче моментално спря.
— Седнете — нареди тя на английски. Ръката й се плъзна към бедрото.
Лурдс седна. Явно движението й означаваше, че е въоръжена.
— Прощавайте — рече Лурдс. — Но съм научен да се изправям, когато в стаята влезе жена. Просто от уважение. Предполагам, че трябва да благодаря на майка си, че едва не бях застрелян.
Жената остана права. Погледът й беше безизразен и твърд.
— Вижте — продължи Лурдс, — каквото и да съм направил според вас…
— Тишина — заповяда жената. — Вие ли сте професор Томас Лурдс?
— Да.
— Какво правите тук?
— Аз съм американски гражданин с виза за тази страна…
— Само една дума от моя страна — прекъсна го жената — и визата ви ще бъде анулирана и ще бъдете качен на следващия самолет. Разбрахте ли ме?
Лурдс знаеше, че това не е блъф.
— Да.
— В момента сте намирате тук с мое разрешение. Защо дойдохте в Русия?
— За да видя един познат. Иван Хапаев.
— Откъде го познавате?
— Покрай съпругата му.
— Юлия Хапаева.
Лурдс кимна.
— Да. Двамата с Юлия често се съвещавахме по различни въпроси. Аз преподавам…
— Езици — прекъсна го жената. — Да. Известно ми е, но Юлия Хапаева е мъртва.
— Зная. Дойдох да изкажа съболезнованията си.
— Близки ли сте с Иван Хапаев?
Лурдс реши да каже истината.
— Не.
— И сте изминали целия този път, за да видите човек, когото едва познавате, докато оплаква смъртта на жена си?
— Имам и друга работа, заради която дойдох в Москва. Исках да остана достатъчно време, за да видя и Иван.
— Каква работа?
— Изследователски проекти.
— Добри приятели ли сте с Иван?
— Всъщност познавах по-добре съпругата му. Както казах, двамата с доктор Хапаева бяхме…
— Колеги.
— Да.
— Щом сте били толкова близки, би трябвало да ви познавам — каза жената.
— Едва ли бихте могли да познавате всички, с които се е срещала доктор Хапаева…
— Познавам мнозина от тях. — Жената бръкна в сакото си и извади личната си карта. — Името ми е Наташа Сафарова. Доктор Хапаева беше моя сестра.
Сестра! Лурдс се вгледа внимателно в жената и едва сега забеляза приликата. А беше пред очите му през цялото време.
— Разследвам убийството на сестра си, професор Лурдс. — Наташа затвори полицейската си карта и заразглежда лицето му. Беше красив мъж и като че ли бе искрено загрижен за Юлия.
— Защо съм задържан? — попита Лурдс.
— В нощта на смъртта й сте я търсили по мобилния й телефон. Защо?
— За да я предупредя. Надписът от цимбала, върху който работеше, приличаше на надписа върху един звънец, който неотдавна откраднаха от мен и от телевизионния екип по време на студийни снимки в Александрия. Едва не ни убиха.
— Разкажете ми — нареди Юлия.
Разказа й, без да спестява нищо.
— Съжалявам за сестра ви, инспектор Сафарова — добави той, щом приключи. — Тя беше наистина великолепна жена. И страшно много ви обичаше. Все говореше за вас. Разказвала ми е, че майка ви е умряла рано и вие двете сте били много близки. Сигурно ви е много тежко да я изгубите.