Сградата беше шестетажна и изглеждаше строена някъде през 50-те. Мрачният й и застрашителен външен вид накара стомаха на Лурдс да се свие на топка.
— Какво правим тук? — попита Лесли.
На лицето на Наташа веднага се изписа раздразнение. Лурдс го забеляза и беше сигурен, че жената няма да отговори.
Но тя се овладя.
— Убежище — с безизразна физиономия каза Наташа. — Тук ще бъдете в безопасност. Трябва да поговорим. Искам да видя дали можем да изясним нещата, преди да се наложи да умре още някой. Сигурна съм, че и вие искате същото.
Когато Наташа посочи към аварийното стълбище отстрани на сградата, Лурдс кимна и тръгна пръв. Явно да влязат през главния вход беше изключено. Постави крак на първото стъпало и започна да се изкачва. Знаеше, че Лесли и Гари ще го последват.
Наташа ги спря на площадката на четвъртия етаж. Отключи и ги пусна да влязат, след което насочи Лурдс към третата врата вляво. След още една ключалка се озоваха в малък апартамент.
Жилището се състоеше от всекидневна с трапезария, кухня, две спални и баня. Имаше душ, но не и вана. Не беше просторно и не изглеждаше удобно за голяма група като тяхната, но поне се чувстваха в безопасност.
Макар Лурдс да знаеше, че това най-вероятно е илюзия.
— Седнете — каза им Наташа.
— Арестувани ли сме? — предизвикателно попита Лесли и отказа да седне.
Лурдс се отпусна на един очукан стол и се зае да изучава пода. Беше очаквал, че Лесли ще окаже някаква съпротива и не искаше да усложнява нещата. Освен ако не се наложеше.
А и не му беше лесно да реши коя от страните да подкрепи. Изпитваше отговорност към Лесли, но пък Наташа можеше да му предложи по-добра възможност да се справи със загадката на цимбала и звънеца.
Тя определено имаше дарбата да остава с трезва глава по време на криза.
Той усещаше твърдите ръбове на пластмасовата кутия в джоба на сакото си. Беше изненадан, че Наташа още не му я е поискала.
— Харесва ли ви да сте арестувана? — отвърна Наташа. — Мога да го уредя.
Лицето на Лесли стана свирепо като на булдог.
— Аз съм британска гражданка. Не можете току-така да погазвате правата ми.
— А вие не можете току-така да влезете в страната ми, да повлечете касапница след себе си и да вземете нещо, принадлежало на държавен служител — сестра ми — не й остана длъжна Наташа. — Повече от сигурна съм, че вашето правителство не би одобрило действията ви.
Лесли скръсти ръце под гърдите си и вирна брадичка. Нямаше никакви признаци, че ще отстъпи.
Лурдс се намеси колкото се може по-деликатно:
— Може би не бива да забравяме факта, че засега никой не иска да ни прибере зад решетките — каза той и хвърли поглед към Наташа, за да подчертае какво има предвид под никой.
Наташа леко сви рамене. Това беше несъзнателно движение на тялото, което мнозина биха могли да не забележат. Лурдс се бе научил да улавя безсловесните послания също като словесните — това беше част от уменията му на лингвист. Често най-важните неща в общуването между хората не се казваха. Именно малките жестове — и мета съобщенията, които съдържаха — бяха онова, което най-напред пресичаше културните прегради, много преди думите.
— Това е убежище — каза Наташа. — Използваме това място и други като него, за да държим важни затворници в безопасност. Руската мафия има дълга ръка.
Лесли се наежи при думата „затворници“, но за щастие не протестира на глас.
— Онези, които ви преследват, не би трябвало да ни открият тук — продължи Наташа.
— Зависи — обади се Гари. — Имам предвид, ако ченгетата знаят за това място и видят, че си изчезнала, могат да започнат да обикалят. А ако си въобразят, че сме те отвлекли и затова не се вясваш, могат като едното нищо да цъфнат тук с извадени патлаци. Не съм ли прав, пич?
Лурдс трябваше да признае, че въпреки изразните похвати в думите му имаше здрав разум. Гари явно беше доста плодовит, когато се стигнеше до разработване на сценарии.
— Няма да дойдат — отвърна Наташа. — Дори те не знаят за това място.
— Защо? — попита Лесли.
— Защото не съм им казала за него. Аз съм високопоставен офицер. Занимавам се с най-опасните случаи. Имам известна… широта… в разследванията си.
— Предполагам, че ще дойдат по-късно — каза Лесли. — Когато е по-удобно?