Тръгна редом с Лесли сред гъмжилото минувачи и улични търговци, заслушан в напевните гласове на продавачите, които рекламираха стоките си. Александрия вече живееше на пълни обороти, забързана за поредния ден между туристите и крадците.
С гърба си изпита неприятното чувство, че го наблюдават. През годините на пътувалия из цял свят, в това число и в доста неспокойни страни, Лурдс се беше научил да обръща внимание на подобни усещания. Те вече му бяха спасявали живота един-два пъти.
Спря за момент и се обърна, опитвайки се да открие кой в тълпата проявява необичаен интерес към него. Но видя единствено море от лица, които непрестанно се сменяха и местеха в забързаното движение.
— Какво има? — попита Лесли.
Лурдс поклати глава. Въобразяваше си. Така ми се пада, като чета шпионски романи в самолетите.
— Нищо — отвърна той. Двамата продължиха по „Хурия“. Като че ли никой не ги следеше. Но странното усещане не изчезна.
— Видя ли те?
Застанал от другата страна на оживената улица, Патрицио Галардо гледаше как високият професор се отдалечава. Издиша напрегнато. Все още не му беше известно всичко, което се случва. Връзката му, Стефано Мурани — отскоро кардинал Мурани — пазеше тайните си ревниво. Точно това и очакваха от тях работодателите им.
Двамата бяха наети от Обществото на Квирин заради отличителните си качества. Мурани беше издънка на аристократична фамилия с отдавна натрупано състояние. С този трамплин беше влязъл в Църквата и бързо се бе изкачил по стълбицата до кардинал във Ватикана. Благодарение на положението си имаше достъп до секретни документи, които никога не бяха получавали гласност.
Галардо бе привлякъл вниманието на Обществото с друго. Баща му Саверио беше от семейство на измамници, специализирани в измъкването на пари от лековерните. Патрицио се беше пробвал на попрището на организираната престъпност, но въпреки несъмнения талант в занаята не му се нравеше да бъде под пълната власт на баща си.
Харесваше работата си и тя определено бе доходоносна — когато работеше за подходящия човек. Всеки може да напъха пистолет в лицето ти и да ти поиска парите. Но не на всеки му стискаше да натисне спусъка и след това да избърше кръвта от лицето си. Патрицио Галардо нямаше подобни задръжки. И правеше точно това за Обществото. За същото беше готов и днес. Достатъчно бе работодателите му да посочат мишената.
Днес бяха набелязали университетския професор Томас Лурдс.
— Видя ли те? — отново попита Чимино.
Хвърли поглед към жертвата. Този път не заби поглед в нея, а обхвана цялата картина. Лурдс продължаваше да върви и да бъбри дружелюбно с жената.
— Не — отвърна Галардо.
Малкият микрофон почти не се виждаше от яката на ризата му. Беше висок почти метър и осемдесет, едър здравеняк в началото на четиридесетте. Загорял от пустинното слънце, белязан от битки с хора, които се бяха опитвали да му отнемат нещо или да запазят своето, с кръгло лице, гъста черна коса, небръсната челюст и тежки вежди, смръщени над близко разположените очи. Всеки, който срещнеше погледа му, бързаше да премине от другата страна на улицата, за да не му се изпречи на пътя.
— Можехме да му устроим засада — каза Чимино. — Лесно щяхме да му видим сметката. И да вземем онова, за което сме тук.
— Ако го убием сега, може никога да не намерим артефакта — отвърна Галардо. — Той не е у него. Трябва да изчакаме жената да го отведе там.
Пристъпи до бордюра и махна с ръка.
На три пресечки по-надолу един десетинагодишен товарен камион излезе от страничната уличка и зави по „Хурия“. Спря до него и Галардо се качи. Мръсното стъкло донякъде го спасяваше от неумолимото слънце. Климатикът забръмча астматично и немощно се помъчи да прогони убийствената жега.
Галардо избърса лице с носната си кърпа и изруга. Обърна се към шофьора:
— Как е гостът ни?
Ди Бенедето поклати глава и дръпна от турската си цигара. Беше млад и нервен, здравата пристрастен към морфина, който някой ден щеше да го довърши. Беше безскрупулен убиец, по-лош дори от Чимино, защото наркотикът го бе лишил от повечето чувства. Беше верен на Галардо само защото той му осигуряваше достатъчно дрога.