Отиде до раницата си, извади сателитния си телефон и набра някакъв номер, който беше запомнил наизуст.
Наташа стоеше при телефона в магазинчето. Прозорецът до нея гледаше към сградата, в която бе оставила Лурдс и приятелите му. Погледна нагоре към апартамента и й се стори, че различава нечий силует до прозореца.
Намръщи се с отвращение. Аматьори.
Слаба жена и три деца с хлътнали очи влязоха в магазина точно когато шефът на Наташа вдигна.
— Черновски — енергично каза той.
— Наташа Сафарова е. Трябва да поговорим.
За момент настъпи мрачна и отблъскваща тишина. Наташа не обичаше да ядосва Черновски. А още повече мразеше да го разочарова.
Иван Черновски имаше дългогодишен опит в московската полиция. Той бе един от онези, които преживяха падането на комунизма и запазиха работата си. Това означаваше много. Доста полицаи се бяха свързали с престъпниците, с които доскоро се преследваха и стреляха по улиците. Черновски беше останал верен на дълга си.
Освен това гарантираше за Наташа и я прикриваше — когато имаше основания за това. Тя невинаги играеше според правилата или духа на закона. Силата и привилегиите все още господстваха в Москва, може би дори повече от всякога. Наташа не позволяваше нито на едното, нито на другото да й се изпречват на пътя.
— За какво да говорим? — студено попита Черновски. — За мъжа, когото уби на улицата преди малко повече от час ли? Или за нещо друго?
Наташа не отговори. Опъваше се на началниците всеки път, когато можеше. И двамата го знаеха. Но в крайна сметка постигаше онова, което се искаше от нея.
— Имам следа към убийците на сестра ми.
— Каква следа?
— Засега не искам да казвам — отвърна Наташа, докато наблюдаваше пешеходците отвън.
— С професора ли си? — Зашумоляха хартии. — С Томас Лурдс? Американецът?
Наташа се поколеба само за миг.
— Да.
— Той добре ли е?
— Да.
Изскърца стол.
— Казвай какво става.
— Не зная. Поне не всички подробности. Професор Лурдс е свързан със смъртта на сестра ми.
Черновски въздъхна.
— Явно не е виновникът, щом още е жив.
— Хората, които убиха Юлия, сега търсят него.
— За да го убият ли?
— Не мисля. Засега не изглеждат готови да го убият на място. Но не ми се вярва, че ще бъдат толкова придирчиви към англичаните с него.
— А. — Отново зашумоляха хартии. — Английският телевизионен екип.
— Да.
— Защо ми се обаждаш, Наташа?
— Сестра ми е оставила на професор Лурдс информация за проекта, по който работеше.
— За цимбала ли?
— Да.
— Защо го е направила? — попита Черновски.
— Защото е смятала, че той е в състояние да разчете надписа върху него.
— Само той и никой друг ли? В Москва има доста професори.
— Юлия вярваше в него — каза Наташа.
— А ти вярваш ли?
Наташа се поколеба.
— Не зная. Има обаче и друг предмет, който е бил откраднат от Лурдс и англичаните.
— Какъв предмет?
— Звънец.
Слабата жена поведе децата си през магазина. Едно от момченцата изостана при щанда с хляб. Беше на не повече от шест години, тънко като пръчка. Погледът му не се откъсваше от сладкишите зад витрината.
— Какъв звънец? — попита Черновски.
— Също толкова загадъчен, колкото и цимбалът, върху който работеше Юлия — отвърна Наташа.
Черновски помълча известно време.
— Явно за някого тези музикални инструменти не са чак толкова загадъчни.
— Същото смята и Лурдс.
— Какво смяташ да правиш?
— Да ида с него. Юлия е поддържала контакт с някакъв професор по антропология в Лайпциг. Лурдс смята да замине натам.
— Да изведеш от страната търсен за разпит по случай на убийство си е цяла магия — каза Черновски. — Дори и да не беше полицейски служител, който е не по-малко търсен.
— Зная.
— Не мога да ти помогна, Наташа.
— Не искам помощ. — Ако смяташе, че той е в състояние, да й помогне, щеше да го помоли.
— Тогава защо се обаждаш?
— Защото се чувствам длъжна да го направя. Най-малкото от уважение. И защото се нуждая от информация сега, а може би ще ми потрябва и по-късно. — Ако не беше съдействието, което би могъл да й осигури Черновски, отдавна да е прекратила разговора.