Насили се да диша спокойно, но яростта му бе като камък в гърдите и заплашваше да изригне. Инокентий XIV беше поредното раково образувание, процъфтяващо върху Църквата и изсмукващо нейните сили.
— Зная, че имате страшно много работа, кардинал Мурани. — Папата хвърли поглед на работния календар пред себе си. — Известно време нямахме възможност да разговаряме. Реших, че е най-добре отново да се сближим.
— Разбира се, ваше светейшество. — Мурани знаеше, че е предупреден. Папата го наблюдаваше. Посланието — и скритата в него заплаха — беше ясно.
— Беше небрежен в задълженията си, Стефано.
Мурани погледна към по-възрастния мъж, който седеше от другата страна на елегантната малка масичка. Отчупи от франзелата и не каза нищо.
Кардинал Джузепе Рецонико бе в началото на шейсетте си години. Бялата му коса беше грижливо сресана и той изглеждаше достатъчно добре, за да събуди интереса на няколко жени от съседните маси. Висок и малко напълнял напоследък, кардиналът продължаваше да излъчва сила. Беше започнал да служи на Църквата късно, но бързо се бе издигнал сред учените и накрая бе получил място в Светата колегия на кардиналите. Беше облечен в тъмносин костюм, също като Мурани.
Мурани поклати глава, като се взираше в него.
— И за кои задължения става въпрос?
— За задълженията на поста ти, Стефано — отвърна Рецонико. — Отсъствия. Отмяна на срещи, уговорени от името на Църквата. Подобни неща са червени знаменца за сегашния ни папа.
— За вашия папа — кисело рече Мурани.
Рецонико се намръщи.
— Всички знаят, че ти не гласува за негово светейшество.
— Не, не гласувах. — Мурани остави франзелата настрана.
— Сигурен съм, че и папата го знае.
— Значи мислиш, че ще си отмъсти?
— Не. — Рецонико поклати глава. — Негово светейшество не би се поддал на подобно нещо.
— Вече си го поставил сред светиите, така ли? — Това му се видя интересно. Рецонико обикновено не се връзваше толкова лесно. — Все пак той си остава просто човек. Въпреки поста и одеждите.
Бръчките по челото на Рецонико станаха още по-дълбоки.
— Това е светотатство.
— Това е истината. — Нямаше намерение да подминава въпроса. Тази сутрин му се бе наложило да се черви пред Инокентий XIV, нямаше да позволи да бъде подкупен с добра храна и мила дума. — Той е късоглед и ти го знаеш. Продължава да забавлява с приказки евреите и мюсюлманите.
— Разбира се, че го прави — рече Рецонико. — Това, което се случва по онези места, засяга целия свят. Днес икономиките на отделните страни са твърде тясно преплетени помежду си, за да бъде другояче.
— Чуваш ли се какво говориш? — поклати глава Мурани. — Икономиките? Това ли е Църквата днес? Икономики?
По-възрастният мъж се облегна назад и смени тактиката.
— Заклел си се във вярност към папата.
— Заклел съм се във вярност към бог — рязко отвърна Мурани. Гневът и отчаянието вече го бяха завладели напълно. Не можеше да се спре. — Това отменя клетвите ми към когото и да било другиго.
— Вървиш по опасен път.
Млада сервитьорка донесе салати и още вино. Двамата спряха да разговарят, докато момичето не се отдалечи.
— Всички вървим по опасни пътища в наши дни. — Мурани вече беше успял да се овладее донякъде.
Рецонико вдигна вежди.
— Заради разкопките на отец Себастиан ли? — Поклати глава. — Все още не знаем дали от тях ще излезе нещо.
— Ами ако излезе? Ако отец Себастиан открие нещо? Дори и да не е книгата, какво ще стане, ако попадне на нещо друго, което сочи към Тайните текстове?
— Тогава ние ще се заемем с това.
Мурани изсумтя презрително.
— След дъжд качулка.
— Стефано, моля те, чуй ме — рязко рече Рецонико. — Аз съм твой приятел. Всичко е под контрол.
Мурани отказа да повярва на това.
— Нищо не е под контрол. — Искаше му се да каже на Рецонико за звънеца и цимбала и за това какво представляват те според него. Но не можеше. Рецонико беше член на Обществото на Квирин и Мурани не можеше да допусне да му отнемат всичко. Не би могъл да понесе подобно нещо.
Известно време Рецонико го гледаше мълчаливо.
— Контролираме Швейцарската гвардия. Имат свои хора на обекта. Ако отец Себастиан намери нещо — каквото и да било — те имат заповед незабавно да му го отнемат.