Всъщност Мурани не беше сигурен, че Инокентий XIV е повярвал в съществуването им, след като му е било съобщено за тях. Той изслушваше всекиго, но винаги си мълчеше. Докато накрая не избра да изпрати отец Себастиан начело на разкопките. Това — поне според преценката на Мурани — говореше страшно много.
— Прав си — рече той.
Рецонико го изучаваше известно време.
— Всичко е наред, Стефано — каза накрая той. — Ще видиш. От теб Обществото би искало да не се набиваш много на очи. Доверието на папата към нас е съвсем крехко. Особено сега. Ако беше заел престола в по̀ друго време, щяхме да сме по-сигурни във влиянието си върху него.
Мурани мълчаливо не се съгласи с това. Вилхелм Вайерщрас бе прекарал твърде много време между книгите си в библиотеките. Имаше мнение за всичко. И не се колебаеше да използва силата на поста си. Беше го показал, когато избра отец Себастиан пред останалите кандидати, които предложи Обществото на Квирин.
Показа го отново и тази сутрин, когато го изправи на килима. Мурани едва сега се досети, че това беше по-скоро предупреждение към цялото Общество на Квирин, отколкото само към него.
Внезапното прозрение го накара да осъзнае, че водите са далеч по-дълбоки и коварни, отколкото бе предполагал.
— Не се измъчвай, Стефано — каза Рецонико. — Имаш много приятели в Обществото на Квирин. Надявам се, че ще продължиш да броиш и мен като един от тях. Желая ти единствено доброто. Заедно сме във всичко това. Трябва да бъдеш по-търпелив.
— Зная. — Мурани отпи от виното си. — Но никога досега не сме били по-близко до Тайните текстове.
Рецонико кимна.
— Всички го знаем. Всичко е на мястото си. Не може да се случи нищо, което не е под наш контрол.
Това може и да е вярно, помисли си Мурани, но никой от тях не беше готов да използва тези текстове. Обществото на Квирин пазеше множество тайни. През годините то тихомълком и брутално беше убивало всеки, който се опълчваше срещу него или надничаше в хранилищата му.
Членовете му не се страхуваха да окървавят ръцете си. Нито пък Мурани.
Пазарът на Седми километър
Околностите на Одеса, Украйна
23.08.2009
— Това пък откъде се появи? — попита Лесли.
Лурдс се усмихна на наивността на младата жена. Макар и да минаваше за „светски“ телевизионен журналист (и вероятно беше пътувала доста), за нея светът си оставаше едно голямо и невъобразимо място. Беше видяла от него много по-малко, колкото й се струваше.
Пазарът на Седми километър беше свърталище на черния пазар, напълно отдаден на капитализма. Заемаше площ от близо осемдесет хектара и бе осеян със стоманени товарни контейнери, превърнати в сгради. Между тях се виеха претъпкани с хора тесни улички.
Контейнерите идваха от цял свят. Варираха от шестметрови кутии до шестнадесетметрови чудовища. Търговците държаха там стоките си и често живееха в тях. Имаше нови и стари, с всички цветове на дъгата. Повечето бяха долепени и свързани помежду си.
Приличаха на малки метални сгради с реклами и тротоари, понякога натрупани на два-три етажа. Пред тях имаше камиони и коли, на които непрекъснато товареха и разтоварваха стоки. Чуваха се гласове на всевъзможни езици. По „улиците“ бяха монтирани лампи, за да попречат на мрака да спре търговията.
Лурдс бе уморен и схванат от пътуването, продължило близо двадесет и шест часа, но това не му попречи да влезе в ролята на туристически гид и наставник едновременно. Старецът, който ги беше докарал, незабавно бе поел обратно към Москва.
— Добре дошли в Пазара на Седми километър — махна той към сложната плетеница контейнери. — Първоначално той се е намирал в очертанията на Одеса, но след падането на Берлинската стена през осемдесет и девета и нашествието на капитализма в района броят на търговците се увеличил.
— Направо невероятно — каза Лесли.
Гари снимаше с ръчната си камера.
— Внимавай с това нещо — нареди Наташа.
— Защо? — той прибра камерата в чантата, която висеше на рамото му. — Не позволяват ли на туристи да снимат?