— Името му е Виктор — каза Данилович. — Можеш да му имаш доверие.
Лурдс знаеше, че младежът очаква обаждането. Виктор остана напълно спокоен. Наташа все още беше нащрек.
— Може би ще е по-добре да ми го опишеш — предложи Лурдс. — Напоследък нещо ни е хванала параноята.
— Разбира се. Живеем в параноични времена. — Данилович направи доста добро описание на пратеника си.
— Благодаря, Йосиф. Надявам се скоро да се видим — каза Лурдс и прекъсна връзката.
— Той ли е? — попита Наташа.
— Да. Йосиф го описа. Включително и облеклото му.
Виктор се ухили.
— Естествено, нищо не ми пречи да имам партньор, който да е опрял пистолет в главата на приятеля ви. Стига, разбира се, да последвате параноичния си начин на мислене. Но ако го направите, не ми се вярва да излезете някога от този пазар.
Лурдс вдигна раницата си и я метна през рамо.
— Да вървим.
— Този път си надминал и себе си, стари приятелю — каза Лурдс. Имаше предвид масата в трапезарията на Данилович, която буквално се огъваше от храна. Лурдс му беше гостувал няколко пъти и бе свикнал с разточителното обзавеждане в дома му.
Центърът на трапезарията се заемаше от богато украсена маса и столове, достойни за царско семейство. Стените бяха покрити с картини и навсякъде бяха разположени вази и всевъзможни колекционерски рядкости.
Данилович махна пренебрежително с ръка. Беше дребен, фин мъж с тънък мустак. Носеше скъпия си костюм с увереност и гордост.
— Реших, че щом трябва да ти уреждам бягство от Москва, то поне да бъде със стил. — Широката му усмивка разкри дупка между зъбите. — И може би със съвсем мъничък нюанс на опасност — добави той и леко раздалечи палец и показалец.
— Бих предпочел да пропусна опасността, ако нямаш нищо против — унило рече Лурдс. — Лично аз съм на мнение, че през последните няколко дни ни се насъбра предостатъчно.
На масата имаше дори табелки, показващи кой къде да седне. Лурдс и Данилович заеха главните места. Лурдс не се изненада, когато забеляза, че Данилович е настанил двете жени по-близо до себе си.
Облечени в бели ливреи сервитьори наляха вино, след което се появи готвачът да обяви менюто. Въпреки напрежението, което бе изписано по лицата им, Лурдс видя, че всички слушат прехласнати.
— Реших, че френската кухня би била подходяща — каза готвачът. — Ще започнем с лека салата, „Бьоф Буржиньон“, телешко в червено вино, охлюви „Дьо Буржон“ с магданоз и масло, бургонско фондю буржиньон, гужери и пошуз, което е мой специалитет. — Той щракна с токове и се оттегли в кухнята.
— Не разбрах всичко, но прозвуча страхотно — обади се Гари.
— Огюст е превъзходен готвач — отвърна Данилович. — Наех го от един ресторант за тази вечер.
— Не е било нужно да си създаваш толкова грижи — запротестира Лурдс.
— Знам — каза Данилович. — Ти би останал доволен и от сандвич с бира. Но що се касае до дамите… — и той хвърли бързи погледи към Наташа и Лесли — … тях просто съм длъжен да впечатля.
— Наистина съм впечатлена — каза Лесли.
— Благодаря, мила моя. — Данилович взе ръката й и я целуна.
Ах, ти старче — помисли си Лурдс, но не можеше да не се усмихне на старомодното държане на приятеля си. Данилович беше един от най-общителните хора, които познаваше. Обичаше да изнася представления и да играе главната роля.
Вечерята не закъсня. Пикантната салата бе последвана от телешка супа, след което поднесоха охлювите, опечени в собствените им черупки. Гари се стресна и отказа да ги яде. Лурдс реши, че маслото с магданоз беше най-доброто, което бе опитвал някога, и прати специални поздрави на готвача.
Във фондюто имаше парченца телешко, което допълваше аромата и го правеше още по-вкусно. Гужери бяха топчетата сирене в тесто. Но върхът на всичко беше сготвената в червено вино риба — пошуз.
За десерт имаха ягоди и плодова пита, която направо се топеше в устата.
По-късно се настаниха в кабинета на Данилович пред запалената камина, която прогонваше нощния хлад. Лурдс и Данилович запалиха пури и се изненадаха, когато Наташа също прие да изпуши една. Пиха бренди от големи чаши.
— Познаваш ли хората, които те преследват? — попита Данилович.
Лурдс поклати глава.
— Мисля, че разпознах някои от тях от Александрия.
— Значи смяташ, че са по същата следа като теб?