— Това е единственото обяснение. — Лурдс се бе настанил в дълбокото кресло, което се оказа повече от удобно. — Няма причина да проявяват интерес към мен.
Данилович се наведе напред и го потупа по коляното.
— Аз винаги съм те намирал за интересен, скъпи мой професоре.
— Ти си пиян — обвини го Лурдс.
— Може би малко. — Данилович погледна към Лесли. — Може пък да не е било заради теб, приятелю. А заради нашата телевизионна звезда.
— Не съм звезда — рече Лесли. — И нищо не разбирам от история и артефакти.
— Знаете, че те вървят заедно — каза Данилович. — А повечето хора не го знаят. — Тръсна пепелта в един пепелник, като продължи да я гледа замислено. — Та нали вие сте намерили звънеца в Александрия.
— Беше чиста случайност.
Данилович сви рамене.
— В общи линии аз съм вярващ човек, мила моя, макар да работя в област, която според някои изключва това. Онези, които ви преследват, вече са търсели този звънец — или най-малкото нещо подобно. В противен случай е нямало да дойдат за него.
— Можем да разберем кой ни гони — тихо каза Наташа. — Като го идентифицираме, ще разберем защо иска инструментите, а така ще научим повече и за самите инструменти.
Данилович се усмихна като ангелче.
— Да. Нали разбираш, приятелю, когато продавам нещо, аз трябва да знам от кого го получавам, на кого го продавам, както и достатъчно за самия предмет, за да знам какво го прави ценно и за двете страни. Защо се интересуваш толкова много от тези предмети?
— Заради надписите — незабавно отговори Лурдс.
— Това е ценно за теб, но малцина биха се заинтересували от мъртъв език, чието разчитане може да отнеме години.
— Не смятам, че ще е нужно толкова много време — рече Лурдс. — Ако открия връзката между инструментите, ще мога да направя предположение и да го подкрепя с факти.
Данилович го потупа по рамото.
— Не се съмнявам, че ще го направиш. Странно е, че материалите, от които са изработени тези инструменти, на практика нямат никаква стойност. Не са от злато или сребро. Не са инкрустирани със скъпоценни камъни. Най-обикновени са. Като изключим изписаните върху тях тайни.
— Но хората, които ги задигнаха, вече знаят какво е написано върху тях — обади се Гари и се наведе развълнувано напред. — Или най-малкото знаят какво би трябвало да е написано. Като карта на съкровище или нещо подобно.
Лурдс обмисли думите му.
— Те са знаели какво да търсят. Не е задължително да знаят какво е написано.
— Тогава откъде идва информацията им? — попита Лесли.
— Това е един от въпросите, които трябва да си зададете — каза Данилович. — Така ще ограничите списъка на възможните преследвачи.
— А защо продължават да ни гонят? — попита Гари.
— Поради две причини — тихо каза Наташа. — Първо, защото се страхуват, че професор Лурдс ще разчете надписите и ще разкрие техните тайни. И второ, защото професор Лурдс е бил, по случайност или не, свързан с два от предметите, които търсят.
— Ще трябва да поемем към Лайпциг колкото се може по-скоро, стари приятелю — обърна се Лурдс към Данилович.
— И да се откажете толкова бързо от гостоприемството ми? — изненадано го погледна домакинът.
— Ако обстоятелствата бяха други…
Данилович вдигна ръка и се усмихна.
— Не се обиждам. Разбирам положението ти. Въпросът вече е уреден. Утре сутринта Виктор ще ви качи на един кораб, където съм ви осигурил места.
— Благодаря — каза Лурдс.
— А дотогава да се насладим на останалото от това чудесно бренди и да поговорим за миналите времена.
12.
Пристанище Иличовск
Одеска област, Украйна
24.08.2009
— Къде си, Наташа? — Иван Черновски звучеше спокойно, но тя го познаваше от дълго време и знаеше, че това далеч не е така.
— В Иличовск. — Не го излъга. Той разпознаваше лъжите й със същата лекота, с която тя разпознаваше неговите.
Пристанищният район беше задръстен от стоки. На двадесет километра от самата Одеса и второ по големина пристанище в областта, Иличовск бе възникнал около доковете като основно седалище на компания „Черноморски превози“. Кораби от всякакъв вид и размери стояха на котва при кейовете или бавно пореха водите. Докери товареха и разтоварваха стоки.