Далеч не са били такива диваци, каквито са ги представяли — мрачно си помисли Лурдс. Били са на такова високо ниво стотици години преди европейците да започнат лова на роби в Африка.
За съжаление йоруба (по онова време известни като империята Ойо) били съблазнени от лесното богатство, което можело да се натрупа от търговията с роби. И започнали да водят войни с другите кралства и градове държави, за да залавят пленници.
Няколко обширни документа от XVIII и XIX век го изкушаваха. Страшно му се искаше да ги прочете, но нямаше време. Затова с позволението на Флайнхард прехвърли някои файлове в сървъра, който използваше в Харвард.
Естествено, сървърът вече беше претъпкан с материали, с които смяташе да се заеме. Понякога се отчайваше само при мисълта колко много няма да научи, каквито и усилия да полага. Животът просто не беше достатъчно дълъг, за да задоволи любопитството му.
А когато прочете за цимбала, разбра с още по-голяма увереност, че едва е докоснал върха на айсберга.
Хотел „Радисън САС Лайпциг“
Лайпциг, Германия
03.09.2009
Беше осем часът вечерта и Лурдс седна да вечеря със спътниците си. Лесли бе настояла той да се храни свястно поне веднъж дневно и да ги запознава с резултатите от проучването си.
Хранеха се в ресторанта на хотела. Обикновено беше празен и можеха да седнат на някоя маса в дъното и да говорят необезпокоявани от никого.
— Намерил си цимбала? — Очите на Лесли блеснаха от вълнение.
— Така мисля. — Лурдс извади лаптопа от чантата си и го постави на масата, по-далеч от чашите с вино.
Вече бяха свикнали да се хранят и да говорят за работа (при нужда с помощта на компютъра), но продължаваха да привличат учудените погледи на персонала и другите гости на ресторанта.
— Това е рисунка на цимбала. Не снимка. Но мисля, че е достатъчно достоверна. — Лурдс затрака на клавиатурата и отвори изображението, което бе свалил от архивите на института.
На рисунката цимбалът приличаше на плосък диск с надпис отгоре. Мъжът, който го държеше, носеше дълго наметало и корона.
— Това сигурно е кралят — жизнерадостно предположи Гари.
— Всъщност нещо повече от крал — каза Лурдс. — Това е Одудуа.
— Лесно ти е да го кажеш, приятел — рече Гари.
— Той бил предводителят на войска, която според йоруба дошла в Западна Африка от Египет или Нубия. В ислямски източници пък се казва, че Одудуа е дошъл от Мека. Твърди се, че избягал от страната заради религиозен спор.
— Какъв спор? — попита Наташа.
Лурдс поклати глава.
— Изворите, които прегледах, не казват нищо по въпроса. Възможно е и да е избягал от нашественици. Важното е, че е избягал с цимбала. — Лурдс се усмихна. — Интересното е, че Одудуа се смята за потомък на боговете.
— Звънецът беше намерен в Александрия — каза Лесли. — Мислиш ли, че и цимбалът е дошъл оттам?
— Искаш да кажеш, дали е бил там ли? Ако се вярва на легендите, на които попаднах, бих казал, че в един момент е бил там. Но не съм доволен, че все още не сме открили страната, където е бил създаден.
— Защото езиците не съответстват на нищо от онези райони — обади се Наташа.
Лурдс кимна и се усмихна.
— Точно така.
— Ами ако инструментите са били оставени там нарочно?
Тази идея не му беше хрумвала и Лурдс я намери за много интересна. Помълча, за да я обмисли.
— Чакай — каза Лесли. — Какво те кара да мислиш, че някой е оставил инструментите там?
— Защото не пасват — каза Лурдс, продължавайки мисълта на Наташа. От тази гледна точка всичко попадаше далеч по-добре на мястото си. — Не са продукт на местната култура. Използваният материал е различен. Изработката е различна. Езикът е друг. Всичко се различава рязко от онова, което знаем за района.
— Ако са искали цимбалът да изчезне, защо им е било да го приписват на някакъв бог? Или полубог? Или какъвто там се води онзи О-пич?
— Може да не са го направили. Може историята да е последвала О-пича извън Египет — каза Гари.
— Възможно е — съгласи се Лурдс. — Според легендата Одудуа бил пратен от баща си Олодумаре…
— Това име го има в един албум на Пол Саймън — прекъсна го Гари. — От началото на деветдесетте. Парчето беше „Ритъм на светците“ или нещо подобно.