— Мит за сътворението — каза Гари. — Всяка култура си има такъв.
— И интересното става, когато се потърсят общите черти на всички тези митове — каза Лурдс.
— Значи ще продължите да търсите в института надписи, които приличат на онези върху цимбала и звънеца? — попита Наташа.
— Това е планът ми.
— Колко време ще отнеме това?
Лурдс сви рамене.
— Нямам представа. Проблемът е, че вече почти съм преровил всички материали, които имат там.
— И какво ще стане после?
— Ще се наложи да погледнем самите извори.
Това събуди вниманието на Лесли.
— Имаш предвид пътуване до Западна Африка ли? Лурдс я погледна и кимна.
— Ако се наложи, да.
Кеймбридж порт
Кеймбридж, Масачузетс
03.09.2009
Бес работеше в кабинета, когато играта загрубя. Беше включила компютъра на жертвата и прехвърляше съдържанието на твърдия диск върху външното устройство, което бе донесла. Прерови и папките в чекмеджетата, но повечето от тях бяха презентации и лекции.
Точно тогава външната врата се отвори и някой влезе.
Бес се задейства моментално. Пристъпи до вратата на кабинета и се долепи до стената. Ритъмът на сърцето й се ускори едва доловимо. И преди й се беше случвало да я изненадат. Днес тя приличаше на обикновен служител от газовата компания.
Спароу не беше така хладнокръвен. Слезе по стълбите със слушалки в уши и не видя новодошлия, докато не стана късно. Освен това носеше вързоп на рамо и приличаше на някакъв зъл Дядо Коледа. Явно беше свалил калъфа на възглавницата от спалнята на жертвата и я бе напълнил с всичко, което беше привлякло погледа му.
Това не беше част от плана.
Непрофесионално, и дори по-лошо — непростимо, тъй като трябваше да действат тихомълком. Бес си обеща, че повече никога няма да работи с този тип.
Мъжът, който влезе в къщата, беше на около четиридесет, възпълен. Носеше жълто-кафяви къси панталони, фланелка за голф и сандали.
Съдейки по обувките му, Бес реши, че е някой съсед. Никой не беше толкова глупав, че да върви дълго с такова нещо на краката си. Сигурно просто наглеждаше къщата на своя приятел.
— Кой сте вие? — остро попита мъжът.
Бес се появи зад ъгъла.
— От газовата компания сме. Някой съобщи за изтичане на газ в района.
Мъжът погледна калъфа с откраднати вещи на гърба на Спароу.
— Не ви вярвам. — И взе мобилния телефон, който висеше на колана му.
Това постижение на технологиите беше направило работата на професионалния крадец още по-тежка. Всеки идиот на улицата вече можеше незабавно да се обади в полицията и да съобщи за извършено престъпление.
Спароу посегна към кръста си и извади револвер.
Бес не знаеше нищо за револвера. Никога не използваше оръжия и никога не крадеше оръжия. Нямаше начин да разбере откъде е взето оръжието или как е било използвано. А последното нещо, което искаше да й се случи, ако я пипнат при кражба, бе да я обвинят за нечие чуждо убийство. Но преди да успее да спре Спароу, той стреля.
Гърмежът изпълни къщата, невероятно силен в затвореното пространство.
Съседът се олюля, опря длан в гърдите си, които станаха яркочервени от кръвта, и рухна.
Бес не си губи времето да проверява дали е жив. Не си губи времето да ругае и Спароу. Само го погледна.
— Изчезвай веднага — заповяда тя.
Спароу замръзна за момент.
— Изчезвай! — повиши тон Бес.
Спароу тръгна, но не можеше да откъсне очи от мъжа на пода.
— Щеше да се обади на полицията. Трябваше да…
Бес не му обърна внимание и се върна в кабинета.
Откачи външния твърд диск, върху който трябваше да прехвърли файловете. Поне програмата беше свършила работата си. Каквото и да имаше в компютъра на обекта, вече разполагаше с него.
Работата беше свършена.
Заобиколи лежащия на пода мъж, излезе от къщата и дръпна вратата след себе си. Спароу вече седеше в микробуса на мястото до шофьора.
Бес се настани зад волана, запали и излезе на улицата. Извади телефон за еднократна употреба от комбинезона си. Пред всяка задача си купуваше такъв с надеждата да не й се налага да го използва.