Набра 911, съобщи за стрелбата и затвори.
— Това пък защо го направи? — попита Спароу.
— Онзи човек може да е още жив. Не бива да умре само заради твоята алчност — отвърна Бес, докато караше внимателно по улиците.
— Хей, не получих достатъчно. Парите не си заслужаваха…
— Заслужаваха си, и още как — каза Бес. — Човекът, който ни нае, не искаше никакви усложнения. А това, искам да те уведомя, беше усложнение. Голямо усложнение.
Спароу потъна в седалката и скръсти ръце на гърдите си като сърдито дете.
— Дай ми пистолета — каза Бес и протегна облечена в ръкавица ръка.
— Защо?
— Пистолетът — повтори Бес.
— Това е моят пистолет.
— Веднага.
Спароу умърлушено се подчини.
С едната си ръка Бес изтри отпечатъците. Дори отвори барабана и избърса патроните. Добре поне, че беше револвер. Беше оставил след себе си само куршума.
Насочи се към Лонгфелоу Бридж. Докато пресичаха, се разминаха с междуградски влак.
По средата на моста Бес накара Спароу да свали прозореца и изхвърли пистолета в Чарлз Ривър, докато пътуваха към Бостън. Надяваше се, че това е краят на случката.
Хотел „Радисън САС Лайпциг“
Лайпциг, Германия
03.09.2009
Лесли гледаше навън към града, когато мобилният й телефон звънна. На екрана се изписа името на продуцента. Часът беше 23:18. Обаждането едва ли беше за добро.
Поколеба се дали да отговори между второто и третото иззвъняване, след което спря звука на телевизора и вдигна.
— Ало.
— Кажи ми, че имаш нещо. — Филип Уин-Джоунс не звучеше особено радостно.
— Какво искаш да чуеш?
— Не увъртай.
— Не увъртам. В момента сме в Лайпциг…
— Знам това, откакто започнаха да идват сметките от хотела. Кажи ми нещо, което не знам.
Лесли се загледа към градския пейзаж и се опита да мисли спокойно.
— Все още сме по следата на онези изгубени инструменти.
— А стигате ли донякъде?
— Лурдс започва да мисли, че може да се наложи да идем в Западна Африка.
За известно време настъпи тишина.
— В Западна Африка? И четиримата?
Лесли реши да пипа леко. Гари й беше необходим, а макар и да не й пукаше за Наташа Сафарова, рускинята имаше умения и достъп до информация, до която тя не можеше да се добере. Засега.
— Да. И четиримата.
Уин-Джоунс пусна дълга въздишка, която незабавно беше последвана от също толкова дълга върволица ругатни.
— Направо ми скапваш проклетите топки, Лесли. Даваш си сметка за това, нали?
— Ще трябва да ни дадеш още малко време.
— В този бизнес времето е пари, любов моя. Знаеш го.
— Знам също, че и откритията означават пари. — Лесли обърна гръб на прозореца, защото движението по улиците долу я разсейваше. Погледна към телевизора.
По навик беше включила на „Дискавъри“. Програмите по канала можеха да предложат идеи и пазар за онова, което правеше, както и да й дадат представа за конкуренцията.
Колкото и странно да беше след разговора им на вечерята, в момента и тук се въртеше филм за Атлантида. Покрай разкопките в Кадис сякаш целият свят мислеше за нея.
Но предаването я изпълни с отчаяние — изведнъж се почувства сигурна, че Лурдс може да продължи и без нея.
— Останките от някаква праисторическа шайка не си заслужават разходите — запротестира Уин-Джоунс.
— Не е праисторическа — машинално отвърна Лесли. Мислите й се въртяха върху една от лекциите на Лурдс от последните няколко дни. Каква фраза беше използвал?
— Какво?
— Терминът „праисторически“ се отнася за времето отпреди съществуването на писмени паметници. Звънецът и цимбалът категорично са от… от историческия период — запъна се тя.
— Страхотно. Значи караш и образователни курсове. Нямах точно това предвид, когато те пуснах с твоя професор да препускате из цял свят.
Погледът й се фокусира върху екрана. Картината показваше огромни кристални кули от някакъв долнопробен фантастичен филм. Миг по-късно върху града се стовари огромна вълна и го направи на парчета.
— А какво ще кажеш, ако ти дам Атлантида?
Уин-Джоунс изсумтя.