— Случи се нещо ужасно. Простреляха Маркъс.
Лурдс седна в леглото и спусна крака на пода.
— Как е той?
— Преди няколко часа го изкараха от операционната. Докторът казва, че ще се оправи. Силен е и не се предава лесно.
— Така е — съгласи се Лурдс. Бергстръм беше и запален футболист. — Какво се е случило? Ограбили ли са го?
— От полицията казват, че е било взлом — каза Дона.
— Много съжалявам да го чуя. — Лурдс усети как Лесли да се размърдва до него. Озърна се и видя, че е седнала по турски в леглото с чаршаф около бедрата. — Откраднали ли са нещо от къщата ви?
— Не от нашата къща — каза Дона. — А от твоята. Маркъс видял микробус на газовата компания пред дома ти и отишъл да види какво става. — Жената се разрида. — И го простреляли, Томас. Простреляли го за едното нищо.
Лурдс се опита да я успокои, но през цялото време беше сигурен, че приятелят му не е бил ранен за едното нищо. Той неволно го беше въвлякъл в неприятности. Чувството за вина беше непоносимо.
Седнал на мястото до пилота на фирмения хеликоптер, Патрицио Галардо погледна надолу към хотел „Радисън САС“.
— Готов? — попита пилотът в слушалките.
— Готов — отвърна Галардо. Озърна се през рамо към осемте мъже в пътническото отделение. Всички бяха облечени в черни костюми, които скриваха пистолетите със заглушители. В куфарчетата им имаше резервни пълнители.
Ди Бенедето пушеше въпреки възраженията на пилота. Сините му очи блестяха от наркотика, който бе вкарал в кръвоносната си система. Фарук седеше спокойно и решително с ръце между коленете. Пиетро и Чимино изглеждаха малко напрегнати. Влизането и излизането от хотела нямаше да е лесно.
Вертолетът се спусна към покрива и увисна на сантиметри над него. Ди Бенедето и Фарук отваряха товарните врати. Деветимата мъже начело с Галардо скочиха върху покрива и притичаха до входа.
Чимино разби ключалката с насочен заряд, който гръмна не по-силно от конфета. Когато хеликоптерът се отдалечи, те вече бяха вътре и слизаха към седмия етаж.
Лурдс изобщо нямаше да разбере какво му се стоварва.
Секретен отдел на библиотеката
Ватикана
04.09.2009
Мурани се взираше в книгата в ръцете си. Тя бе едновременно обещание и проклятие. Единствената книга, освен Библията, за която наистина можеше да се каже такова нещо.
Голяма и подвързана с кожа, книгата представляваше илюстриран ръкопис с неясен произход. Беше на латински и Мурани смяташе, че е била написана в Рим в разцвета на империята. По-късно обаче градът паднал, германските племена нахлули през стените му и вилнеели из улиците, палейки всичко по пътя си. Библиотеките също не били пощадени. Някои от книгите били отнесени в Холандия, където ирландски монаси ги преписали и запазили.
Искаше му се да вярва, че държи в ръцете си оригинал. Не му харесваше мисълта, че някъде по света може да има копия. Разпространи ли се една тайна, контролирането й ставаше невъзможно.
Седеше на една от древните маси дълбоко сред шкафовете и вдишваше аромата на прах, стара хартия и кожа. Още си спомняше вълнението, когато за първи път му бе позволено да влезе тук, след като стана член на Обществото на Квирин.
Лавиците на библиотеката бяха претрупани с книги. Най-тъжно му беше, когато осъзна, че никога няма да успее да ги прочете всичките.
Поне не в този живот.
Все още се надяваше да го направи в следващия.
Така че номерът бе да прочете най-добрите. Беше започнал с някои от онези, които му препоръчаха другите членове на Обществото. Имаше толкова много тайни, между които да избира, толкова много неща, които Църквата се мъчеше да скрие от останалия свят.
А Обществото на Квирин искаше да ги държи скрити от всички.
Накрая обаче Атлантида бе призовала Мурани. Според собствената му преценка това беше най-голямата тайна, пазена от бог и малцина избраници.
Когато научи за Тайните текстове и историята към тях (за Едемската градина и какво всъщност се е случило там), той не повярва. После, след като ги прие, искаше да се увери със сигурност, че всичко е станало точно така, както се твърди.
Взираше се в страницата, на която бяха изобразени петте инструмента.