Онзи наби спирачки пред нея. Като продължаваше да го държи под прицел, макар да не смяташе да стреля, Наташа стигна до вратата от неговата страна.
— Слизай — каза му тя на немски.
Шофьорът слезе, докато Лурдс помагаше на Лесли да се настани на задната седалка. Самият той обаче не я последва, а зае мястото до Наташа. Гари се качи от другата страна.
Щом всички се оказаха вътре, Наташа натисна газта до дупка.
— Къде отиваме? — попита Лурдс.
— Не зная — отвърна Наташа.
— Към летището — каза Лесли. — Снощи говорих с шефа си и той ни разреши да заминем за Западна Африка.
Наташа рязко погледна към нея.
— Наистина ли си го направила?
— Професор Лурдс…
Пак ли мина на „професор Лурдс“ — зачуди се Наташа. — След като преспа с него?
— … каза, че вече е преровил цялата налична информация в института — продължи Лесли. — И смята, че в Африка има по-пълни сведения за артефактите.
— През цялото време ли си държала шефа си в течение? — попита Наташа, като продължаваше да шофира.
— Да — погледна я Лесли умърлушено. — Трябва да го правя. Компанията плаща за всичко. Заслужават да знаят какво правим.
Наташа погледна към Лурдс. Вината за това беше отчасти и негова.
— Даваш ли си сметка как Галардо е успявал да ни следи? Благодарение на финансовата подкрепа на BBC?
За негова чест Лурдс я погледна виновно.
— Не. Нямах представа.
— Е, вече имаш. — Наташа извърна поглед от него. Беше твърде ядосана, за да говори. Нищо добро не можеше да излезе от устата й, а не искаше да каже нещо, за което после ще съжалява. Съсредоточи се върху шофирането и се оглеждаше за място, където да зарежат таксито. Нямаше да успеят да стигнат с него чак до летището. Шофьорът несъмнено вече се беше обадил в полицията. Време беше да сменят возилото.
— Жената спря едно такси пред хотела. Ще я проследя по улиците.
Докато не зареже колата — помисли си Галардо, докато тичаше обратно нагоре към покрива. Краката му горяха от усилието и започваше да го обхваща паника при мисълта, че няма да се справи.
— Не — изпуфтя той, докато преодоляваше последните стъпала. Ди Бенедето и Фарук го следваха. Пиетро и Чимино бяха долу. Зад него отекваха стъпките на преследвачите. — В момента имаме по-сериозни проблеми.
Изтича на открито и замаха с фенерче. Хеликоптерът се сниши и увисна на сантиметри над покрива. Галардо побягна към машината и скочи на мястото до пилота.
— А останалите? — попита Ди Бенедето от задния отсек.
— Няма ги — каза Галардо. — И не идват. Искаш ли да умреш или да те хванат, докато ги чакаме? — Нахлупи слушалките и вдигна палци към пилота.
Той незабавно издигна хеликоптера и пое на запад. Аварийните планове бяха ясни. Смятаха да се измъкнат от града и да изоставят машината в гората. От контрола на въздушното движение можеха да я проследят, но полицията нямаше да успее да ги пипне, преди да избягат с колите, които ги чакаха на предварително определено място в околностите на Лайпциг.
Но точно сега Галардо не беше толкова загрижен за това къде отиват, а откъде тръгваха.
Вратата от стълбището към покрива се отвори отново и двама от наетите помощници на Галардо се втурнаха навън. Спряха рязко, загледани в отдалечаващия се хеликоптер.
Секунди по-късно се появиха хора от охраната на хотела и служители на лайпцигската полиция. Проблясъци от изстрели разкъсаха за миг нощта, докато двете групи си разменяха куршуми. Когато всичко свърши, наемниците му лежаха неподвижно.
Галардо мислено прокле Лурдс. Професорът по лингвистика имаше невероятен късмет. Но щеше да си плати. Ничий късмет не е вечен. Обърна се към Ди Бенедето.
— Успя ли да преровиш стаята на професора?
Ди Бенедето кимна и му подаде чантата с всички статии и книги, които бе успял да събере.
Галардо прегледа съдържанието й. По-голямата част от информацията като че ли се отнасяше за Западна Африка и за едно-единствено племе. Усмихна се. Поне разполагаха с вероятна дестинация, ако професорът изчезнеше.
— Наташа е права — тихо рече Лурдс. — Галардо и хората му все надушват следите ни. Ако продължиш да поддържаш връзка с работодателя си, това може да ни изложи на опасност.
Лесли го изгледа вбесено.