— Разбирам, че е права. Наистина разбирам. Но и аз имам право. Без помощта на моята компания нямаше да сме тук. И нямаше да можем да продължим. Или смяташ да продължим на автостоп до Дакар? — Лицето й потъмня, докато седяха на масата в денонощната закусвалня.
Гари беше отишъл при тезгяха и флиртуваше с касиерката. Момичето беше привлечено от тениската му с щампа на някаква германска спийд метъл група. Лурдс реши, че операторът определено си прекарва далеч по-добре от него.
— Не — най-накрая рече той. — Не мисля, че можем да стигнем на автостоп до Дакар.
— Браво. Това поне е нещо.
— Не мисля, че те обвинява в предателство…
— Чуя ли обвинение, го разпознавам, вярвай ми — каза Лесли. — И това си е именно обвинение.
— Наистина ли си мислиш, че тя те смята за способна да изложиш на риск собствения си живот, като кажеш на Галардо къде сме?
— По-добре питай нея. Тя е онази с отговорите. Може пък да мисли, че съм откачена перверзница и ми харесва да стрелят по мен.
Лурдс се намръщи. Мразеше да се оказва насред бойно поле между две жени. От една страна, това беше опасно за всеки от тях тримата. От друга, двете във всеки момент можеха да обединят сили и да погнат него. Той се боеше от подобна опасност повече, отколкото от това да бъде прострелян.
— Може би е по-добре да попиташ шефа си дали не може да ни прехвърли парите, за да ги използваме по някакъв друг начин.
Лесли скръсти ръце на гърдите си.
— А може би е по-добре да се обадиш в Харвард и да ги помолиш да финансират една експедицийка до Дакар?
Лурдс отпи глътка зелен чай и си представи как го прави. Едва не се разсмя. Шансовете му за автостоп до Западна Африка определено бяха по-добри. Особено когато не можеше да обясни каква точно е целта на експедицията.
— Не — каза той. — Съгласен съм с теб. — Замълча за момент. — Не сме на прав път. По-добре е да се запитаме дали да продължим, след като знаем, че онези се опитват да ни убият.
— Наистина ли можеш да се откажеш точно сега? Просто да го забравиш след всичко, през което преминахме? Знаеш ли какво ще излезе накрая?
— Това не е игра, Лесли. Онези хора убиха мой приятел и едва не убиха и втори. И това, без да броим всички други трупове, които оставят след себе си. Забрави ли, че убиха продуцента ти?
— Да не би да искаш да се измъкнат безнаказани? Да се доберат до онова, което търсят? Не искаш ли да спасиш артефактите?
— Всичко това е прекалено голямо за нас — каза той. — Трябва ни помощ.
— Обърнахме се към полицията. В Александрия, не помниш ли? Нищо не направиха. Единственият полицай, който изглежда е готов да прояви интерес, е Наташа.
— Тя има основателен интерес. Те убиха сестра й.
— Това се отнася и за теб. Онези стрелят по теб дни наред. Едва не убиха съседа ти. Само си помисли — ако отсъстваше в деня, когато отмъкнаха звънеца, нямаше да имаме никаква идея какво става.
— И все още нямаме.
— Тогава защо сме тръгнали към Дакар?
Лурдс не отговори. Права беше, но той не искаше да го признае.
— Не мисля, че е само защото си падаш по Западна Африка — каза Лесли и се наведе към него. — Ти вярваш, че отговорът е там. — Погледна го в очите. — Вярваш.
Лурдс видя в очите й копнеж да разбере отговора и почувства как собственото му желание да разкрие загадката се разгаря.
— Може би.
— Защо мислиш, че там има нещо?
— Защото културата на йоруба е най-старата, на която сме попадали. Защото има данни, че някога в миналото тези инструменти са били техни. Ако те произлизат от един и същи район, то няма причина да не са продукт на най-старата известна цивилизация.
— Значи трябва да отидем там.
— Но онези може вече да ни очакват.
— Могат да те очакват и в дома ти — обади се Наташа.
Лурдс се озърна през рамо и я видя да стои зад него. Изобщо не я беше чул да приближава. Това беше поредното мрачно напомняне, че да си има вземане-даване с опасни типове не е от най-силните му страни.
— Както казах на Лесли, най-добре е да идем в полицията.
— Полицията търси нас, за да ни задържи. Имат свидетели, които са ни видели да стреляме по въоръжени мъже. Подобни упражнения не печелят доверието на ченгетата. По всички радиостанции и новини са пуснали описанията ни.
— Това вече е върхът — изсумтя Лесли. — Ако е вярно, нали се сещаш, че и дума не може да става да се измъкнем от страната със самолет, влак, кораб или автобус.